Помислих си, че баща ми пак ще заплаче, но той седеше тихо и не отместваше очи от нея.
— Тръгнах по света. Не беше много трудно. Бях взела чантичката си — по навик, предполагам, а и защото в нея беше оръжието ми със сребърните куршуми. Спомням си, че едва не се разсмях, когато усетих чантичката на ръката си, долу в бездната. Вътре имах и пари, доста пари в подплатата и внимателно ги използвах.
Майка ми също винаги носеше всичките си пари със себе си. Предполагам, че такъв е бил обичаят в родното й село. Тя така и не се довери на никоя банка. Много по-късно, когато ми потрябваха още пари, изтеглих от банковата ни сметка в Ню Йорк и ги внесох в една швейцарска банка. После възможно най-бързо напуснах Швейцария, за да не се опиташ да ме проследиш, Пол. О, прости ми! — внезапно извика тя и още по-силно стисна пръстите ми, а аз разбрах, че искаше прошка за отсъствието си, а не за парите. Баща ми здраво сключи пръсти:
— Това теглене ме обнадежди за няколко месеца, поне пося съмнение в ума ми, но банката не успя да го проследи. Върнах си парите. — Но не и теб, можеше да добави, но се възпря. Лицето му сияеше, уморено и радостно.
Хелън наведе очи.
— Във всеки случай, намерих къде да отседна за няколко дни, далеч от Ле Бен, докато зараснат раните ми. Крих се, докато не стана безопасно да се покажа навън.
Пръстите й се пресегнаха към гърлото и там видях малък бял белег, който вече многократно бях оглеждала.
— Усещах с цялото си същество, че Дракула не ме е забравил и че може отново да ме потърси. Държах пистолета под ръка, както и камата, и кръстчето. Навсякъде, откъдето минавах, влизах в църквите и молех за благословия, макар че понякога раната ми започваше да пулсира още на входа на църквата. Внимавах да не оставям врата си непокрит. Накрая се подстригах късо и боядисах косата си, промених дрехите си, сложих тъмни очила. Дълго време избягвах големите градове, а после малко по малко тръгнах по архивите, където винаги съм искала да продължа проучванията си. Работех задълбочено. Намирах го навсякъде — в Рим през 1620 година, във Флоренция при Медичите, в Мадрид, в Париж по време на Революцията. Понякога се споменаваше за странна чума, понякога за взрив от вампирясвания в някое гробище — в Пер Лашез, например. Явно от край време е имал предпочитания към писари, архивисти, библиотекари и историци — към хора, които са имали достъп до книгите. Опитах се по движенията му да отгатна къде се намира новият му гроб, къде се е скрил, след като разкрихме гроба му в „Свети Георги“, но не намерих логика в маршрутите му. Мислех, че когато го намеря, когато го убия, ще мога да се върна и да ви кажа, че светът вече е по-сигурно място. Щях да ви заслужа. Живеех в страх, че той ще ме намери, преди да го намеря аз. И където и да отидех, вие ми липсвахте — ако знаехте колко бях самотна.
Тя отново взе ръката ми, погали я и аз против волята си усетих прилив на гняв — заради всички онези години без нея.
— Накрая реших, че дори и да не съм достойна, имам право да ви видя. И двамата. Бях прочела във вестниците за фондацията ти, Пол, и знаех, че сте в Амстердам. Не беше трудно да ви открия, нито да седна в кафенето до службата ти, нито да ви проследя на някоя от екскурзиите ви — много внимателно — много, много внимателно. Никога не позволих да се срещнем лице в лице от страх да не ме познаете. Идвах и си тръгвах. Ако издирванията ми вървяха добре, си позволявах едно пътуване до Амстердам и оттам ви следях. После един ден — в Италия, в Монтепердуто — го видях на пиацата. Той също ви следеше — наблюдаваше ви. Тогава осъзнах, че той е станал толкова силен, че може да излиза и посред бял ден. Знаех, че сте в опасност, но мислех, че ако отида да ви предупредя, може само още повече да приближа заплахата до вас. В края на краищата той може би търсеше мен, а не вас, или може би се опитваше да ме подлъже да го заведа при вас. Беше невероятно мъчение. Знаех, че сигурно и ти проучваш нещо — че отново си започнал да го издирваш, Пол, — щом си привлякъл вниманието му. Не можех да реша какво да правя.
— Аз съм виновна — измърморих аз и стиснах погрознялата й сбръчкана ръка. — Аз намерих книгата.
Тя ме погледна за кратко, наклонила глава встрани.
— Ти си историк — каза след малко. Не беше въпрос. После въздъхна. — Няколко години ти писах картички, моето момиче — но разбира се не ги изпращах. Един ден реших, че мога да общувам с двама ви от разстояние, да ви кажа, че съм жива, без никой друг да ме види. Изпратих ги в Амстердам, на вашия адрес, в колет до Пол.