— Да. Мисля, че и аз съм била там малко преди него. Намерих отворената книга и също пресметнах времето, а после чух стъпки по стълбите и се измъкнах в другата посока. Също като нашия приятел и аз видях, че ще отидеш в „Сен Матийо“, Пол, за да ме намериш и да хванеш демона, затова потеглих колкото можех по-бързо. Не знаех обаче кой влак ще хванеш и най-вече и представа си нямах, че дъщеря ни ще те последва.
— Видях те — изрекох аз удивено.
Тя се втренчи в мен, но за миг оставихме тази тема. Щяхме да имаме толкова много време да си говорим. Виждах, че тя е уморена, че всички сме уморени до мозъка на костите си, дотолкова, че дори нямахме сили да се убедим един друг каква голяма победа сме извоювали днес. Дали светът наистина беше станал по-сигурен, защото се бяхме събрали заедно, или защото него вече го нямаше? Очакваше ме бъдеще, каквото никога не си бях представяла. Хелън щеше да живее с нас и да изгася свещите в трапезарията. Щеше да дойде на церемонията в гимназията, когато завършех, на първия ми ден в университета, щеше да ми помогне да облека сватбената си рокля, ако някога се омъжех. Щеше да ни чете на глас в хола след вечеря, щеше да се върне в света и отново да преподава, щеше да ме води да си купувам обувки и дрехи, щеше да върви до мен с ръка на кръста ми.
Тогава още не знаех, че от време на време тя щеше да се усамотява, да мълчи с часове, да опипва врата си, не знаех, че само девет години по-късно една мъчителна болест щеше да ни я отнеме — много преди да свикнем със завръщането й, макар че може би никога нямаше и да свикнем, може би никога нямаше да се уморим от блаженството на нейното присъствие. Нямаше как да предвидя и че нашият последен дар щеше да е да се уверим, че тя почива в мир, понеже можеше и да не е така, нито че тази сигурност щеше да е едновременно сърцераздирателна и утешителна. Ако можех да предскажа всички тези неща, щях и да знам, че баща ми щеше да изчезне ден след погребението й и че малката кама от кабинета щеше да изчезне с него и че никога, никога нямаше да го попитам за това.
Но край камината в Ле Бен годините, които щяхме да прекараме с нея, се простираха пред нас като вечна благословия. Те започнаха няколко минути по-късно, когато баща ми се надигна и ме целуна, разтърси ръката на Барли с отривист жест и изтегли Хелън от дивана.
— Ела — каза й той и тя се облегна на него, засега приключила с разказа си, с изморено, но радостно лице. Той събра ръцете й в дланите си. — Да си лягаме.
Епилог
Преди около две години бях на конференция във Филаделфия, международна среща на историци медиевисти, и пред мен се откри неочаквана възможност. Дотогава не бях ходила във Филаделфия и бях запленена от контраста между нашите семинари, които ни потапяха в едно феодално и религиозно минало, и оживената метрополия край нас с далеч не толкова древната й история, пропита с просвещенските идеали на републиката и революцията. Гледката от четиринайсетия етаж на хотелската ми стая разкриваше причудлива смесица от небостъргачи и цели пресечки с къщи от седемнайсети и осемнайсети век, почти като миниатюри на фона на исполините край тях.
Имахме няколко часа почивка и аз се измъкнах от безкрайните приказки за византийското наследство, за да разгледам няколко истински византийски находки в прекрасния музей на изкуствата в града. Там зърнах една брошура, която рекламираше малък музей на литературата с библиотека в центъра на града, чието име бях чувала преди години от баща си и чиято колекция имах причини да познавам. Това беше важно място за изследователите на Дракула — чиито редици, разбира се, доста бяха нараснали след първите проучвания на баща ми, — почти толкова важно, колкото и много европейски архиви. В тази библиотека, спомних си аз, можеха да се видят бележките на Брам Стокър за романа му „Дракула“, събрани от източници в библиотеката на Британския музей, както и една важна средновековна книжка. Предоставилата се възможност се оказа неустоима. Баща ми навремето много искаше да посети тази колекция; сега щях да поседя там един час в негова памет. Той загина преди повече от десет години при взрив на противопехотна мина в Сараево, където посредничеше в един от най-страшните конфликти в Европа за последните десетилетия. Повече от седмица не знаех какво се е случило; когато стигна до мен, вестта ме потопи в мълчание за близо година. И досега той ми липсва всеки ден, понякога всеки час.
Ето как се озовах в малка стаичка с климатик в една от филаделфийските кафяви каменни сгради от деветнайсети век, заровена в документи, които излъчваха атмосферата не само на далечното минало, но и на трескавите проучвания на баща ми. Прозорците гледаха към няколко кичести улични дървета и към други кафяви каменни здания, чиито изящни фасади се бяха запазили незамърсени от модерни придатъци. В този час в малката библиотека имаше само още един учен, италианка, която няколко минути шепна в мобилния си телефон, а после отвори нечий ръкописен дневник — помъчих се да не надничам натам — и се зачете. Когато се установих на една маса с бележник в ръка и лек пуловер на гърба заради климатика, библиотекарката ми донесе първите записки на Стокър, а после и малка картонена кутия, вързана с панделка.