Бележките на Стокър бяха приятно развлечение — изучавах ги и напосоки си водех записки. Някои бяха написани със ситен почерк, други бяха напечатани на старинна тънка хартия. Сред тях бяха вмъкнати изрезки от вестници за загадъчни събития и листчета от личния му календар. Мислех си, че баща ми щеше да ги хареса, щеше да се усмихне на невинните заигравки на Стокър с окултното. След половин час обаче внимателно ги отместих настрана и се заех с кутията. В нея имаше тъничка книжка, подвързана с чисти корици — вероятно добавени през деветнайсети век, четирийсет страници, напечатани на почти безупречно запазен пергамент от петнайсети век, средновековно съкровище, чудото на подвижните печатарски преси. Заглавната страница беше гравюра на дърво — лице, което познавах от дългата си работа, огромни очи, широко отворени и все пак някак коварни, които ме изгаряха с поглед, тежки мустаци, провиснали над четвъртита челюст, дълъг нос, деликатен, но заплашителен, и едва забележими чувствени устни.
Това беше отпечатаният през 1491 г. Нюрнбергски памфлет, който описваше престъпленията на Драколе Вайда, неговата жестокост, кръвожадните му оргии. Тъй като познавах памфлета добре, успях да разбера първото изречение дори и на средновековния немски: „През лето Господне 1456 Дракула извърши много ужасни и прелюбопитни неща.“ Всъщност библиотеката предлагаше и превод, приложен към книжката, и в него с трепет препрочетох някои от безчовечните престъпления на Дракула. По негово нареждане едни били изпичани живи, други били одрани, трети — заравяни до врата в земята, деца били набучвани на гърдите на майките си. Баща ми беше преглеждал други подобни книги, разбира се, но ценеше най-много тази заради неочаквано новичкия й вид, заради здравия пергамент, почти идеалното състояние. След пет века книжката изглеждаше като току-що отпечатана. Безупречната й чистота ме изнервяше сама по себе си и след малко с радост я оставих в кутията, вързах панделката и се почудих защо ли ми трябваше лично да я видя. Наглият поглед ме следеше, докато не затворих книгата отгоре му.
Събрах вещите си и с чувство за приключила поклонническа мисия благодарих на любезната библиотекарка. Тя явно беше поласкана от посещението ми; този памфлет бил сред любимите й придобивки на библиотеката; даже била написала статия върху него. Разделихме се сърдечно и слязох на долния етаж в магазина за сувенири, а оттам — на слънчевата улица с миризмите на автомобилни газове и на обяда, който ме очакваше някъде наблизо. След резкия преход от пречистения въздух на музея към грохота на града тежката дъбова врата зад мен ми се стори почти отблъскващо затворена и затова още повече се стреснах, когато оттам забързано излезе библиотекарката.
— Мисля, че си забравихте тези неща — каза тя. — Добре, че ви хванах.
Тя ме изгледа с онази самодоволна усмивка, с която хората ви връщат някаква ценност — щеше да е неприятно да го изгубите, нали — портмоне, ключове, красива гривна.
Благодарих й и все така изненадано взех книгата и бележника, които тя ми подаде, закимах признателно и тя изчезна в старата къща точно толкова бързо, колкото беше слязла след мен. Бележникът несъмнено беше мой, макар да бях сигурна, че на тръгване внимателно го бях прибрала в чантата си. Книгата беше… Сега не мога да се сетя какво си помислих тогава, в онези първи мигове, знам само, че видях корицата от износено старо кадифе, много, много старо, която изглеждаше едновременно позната и непозната в ръката ми. Вътре пергаментът далеч не беше толкова здрав като на памфлета, който прегледах в библиотеката — въпреки че страниците бяха празни, личеше, че са били прелиствани векове наред. Свирепият самотен образ на рисунката в средата се отвори в ръката ми, преди да я спра, и се затвори отново, преди да успея да го разгледам добре.
Стоях като вцепенена на улицата, завладяна от чувство за нереалност; минаващите коли бяха все така истински, някъде прозвуча клаксон, един мъж с куче на верижка се опитваше да ме заобиколи, да се провре между мен и близкото дърво гинко. Спомних си библиотекарката и бързо вдигнах поглед към прозорците на музея, но те отразяваха единствено отсрещните къщи. Никъде дантелените завеси не помръдваха, нито една врата не се затвори безшумно, докато се оглеждах наоколо. На улицата всичко си беше наред.