Умът му бе съвсем друго нещо. Дори и след четирийсет години строго самоусъвършенстване той гореше с останките от миналото, страдаше над нерешените загадки. Енциклопедичните му трудове отдавна бяха спечелили признанието на издатели далеч извън академичната периодика. Щом привършеше един труд, започваше друг, като често рязко сменяше темата. Затова тълпи студенти от различни специалности непрекъснато го гонеха, а мен ме смятаха за късметлия, задето ми беше научен ръководител. Освен това беше най-сърдечният, най-отзивчивият приятел, който съм имал.
— Е — каза той, включи кафеварката и ми махна да седна, — как върви опусът?
Разказах му за работата си от последните няколко седмици и поспорихме кратко за търговията между Утрехт и Амстердам в началото на XVII в. Той наля чудесното си кафе във фини порцеланови чашки и двамата се изтегнахме назад — той зад огромното си бюро, а аз — отпред. В стаята цареше приятният сумрак, който още настъпваше в този час, но с приближаването на лятото щеше да се измества все по-късно. Тогава си спомних старинната находка.
— Донесох ти нещо любопитно, Рос. Някой погрешка е оставил на бюрото ми един доста зловещ предмет и след като не си го потърси вече два дни, реших, че няма нищо против да ти го донеса да хвърлиш едно око.
— Дай го насам. — Той отмести изящната си чашка и се протегна към книгата. — Хубава подвързия. Кожата изглежда специален велур. И с подсилена подшивка.
Нещо в тясната страна на книгата обаче накара обикновено ясното му лице да се смръщи.
— Отвори я — предложих аз.
Не разбирах защо сърцето ми заби толкова силно, докато очаквах и той да се сблъска с моята изненада от почти празната книга. Опитните му ръце я отвориха направо по средата. Не виждах какво гледа зад бюрото си, но разбрах, че го е видял. Лицето му изведнъж се изпъна и застина така, както никога не го бях виждал. Прелисти останалите страници, обърна корицата и гърба, както бях направил и аз, но мрачната му физиономия не показа изненада.
— Да, празна е — той остави книгата на бюрото си. — Съвсем празна.
— Не е ли странно? — Чашата кафе изстиваше в ръката ми.
— И е доста стара. Не е празна, защото е недовършена. Просто е ужасяващо празна, за да изпъкне илюстрацията по средата.
— Да, именно, като че ли това същество по средата е погълнало всичко наоколо. — Започнах вдъхновено, но довърших изречението си бавно.
Роси като че ли не можеше да откъсне очи от централната илюстрация, отворена пред него. Накрая решително затвори книгата и разбърка кафето си, но не отпи.
— Откъде я взе?
— Ами — отговорих аз, — както ти казах, някой погрешка я е оставил на бюрото ми в библиотеката преди два дни. Предполагам, че трябваше моментално да я отнеса в отдел „Редки книги“, но честно казано ми се струва, че е нечия лична собственост, затова се отказах.
— О, да, така е — каза Роси и ме погледна косо. — Тя е нечия лична собственост.
— Нима знаеш чия е?
— Да. Твоя е.
— Не, аз просто я намерих в…
Изражението на лицето му ме спря. Изглеждаше десет години по-стар заради играта на светлината, която се процеждаше през здрачния прозорец.
— Как така моя?
Роси бавно стана и отиде в ъгъла на кабинета си, където се качи на библиотечната стълбичка и свали отгоре малък тъмен том. Погледа го малко, като че ли не искаше да ми го отстъпи. После го подаде.
— Това според теб какво е?
Книгата беше малка, подвързана със старинно на вид кафяво кадифе като стар молитвеник или семеен алманах, без никакви отличителни знаци по корицата. Имаше закопчалка в бронзов цвят, която се отвори с лек натиск. Книгата сама се отвори по средата. И там, разперен на две страници, стоеше моят — казвам моят — дракон, този път дори преливащ извън страниците, с извадени нокти и жестоко разтворена паст с два змийски зъба и със същата дума, изписана със същия готически шрифт.
— Разбира се — каза Роси, — аз разполагах с време и успях да я разуча. Рисунката е централноевропейска, отпечатана около 1512 година. Виждаш, че текстът спокойно е можел да бъде отпечатан с подвижен печат, стига да е имало текст.