Внимателно прелистих тънките страници. На първата страница нямаше заглавие — да, това вече го знаех.
— Какво странно съвпадение.
— Гърбът й е изцапан с морска вода, вероятно при плаване през Черно море. Дори и Смитсъновият институт не успя да разгадае всичките й странства. Разбираш ли, аз стигнах дотам да й направя химически анализ. Струваше ми триста долара да науча, че това чудо в някакъв момент, вероятно преди 1700 година, дълго е стояло на място, силно замърсено с каменен прах. Дори се вдигнах чак до Истанбул в опит да открия нещо повече за произхода на тази книга. Но най-невероятното е как попадна у мен — той протегна ръка и аз с удоволствие му върнах крехкото старинно томче.
— Да не би да я купи отнякъде?
— Намерих я на бюрото си, когато бях последна година в университета.
Потреперих.
— На бюрото?
— В библиотеката. И тогава имаше такива бюра. Традицията идва чак от манастирите от VII век, нали знаеш.
— А ти откъде… откъде се взе тя? Подарък ли беше?
— Може би — Роси се усмихна загадъчно. Явно се бореше да удържи силното си вълнение. — Искаш ли още една чаша?
— Всъщност да — казах с пресъхнало гърло.
— Усилията ми да открия собственика не доведоха до нищо, а библиотеката не я разпозна. Дори и библиотеката на Британския музей никога не я беше виждала и ми предложи значителна сума, ако реша да я продам.
— Но ти не пожела.
— Да. Както знаеш, обичам главоблъсканиците. Така е с всеки учен, който заслужава професията си. Това е най-голямата награда — да погледнеш историята в очите и да й кажеш, „Знам коя си, не можеш да ме излъжеш“.
— И какво се оказа? Мислиш ли, че този по-голям екземпляр е изработен от същия печатар по същото време?
Пръстите му потропваха по перваза.
— Всъщност от години не съм мислил по въпроса или поне се опитвах да не мисля, макар че винаги по някакъв начин съм я… усещал тук зад себе си — той махна към тъмния библиотечен ъгъл. — Най-горният рафт съдържа списъка на моите провали. На нещата, за които предпочитам да не мисля.
— Добре де, сега като й намерих еша, може би ще е по-лесно да сглобим картинката. Сигурно имат връзка помежду си.
— Сигурно имат — гласът му глухо отекна с думите ми, макар че тъкмо беше отпил освежителна глътка кафе.
Нетърпението и трескавото ми състояние в онези дни на недоспиване и умствено напрежение ме накараха да го притисна.
— А проучването ти? Не просто химическият анализ. Каза, че си се опитал да научиш повече…
— Опитах се да науча повече. — Той отново седна и обгърна чашата с малките си, така земно изглеждащи длани. — Боя се, че ти дължа нещо повече от един разказ — каза той тихо. — Може би дори трябва да ти се извиня — ще разбереш защо, — макар че никога не бих завещал нарочно нещо такова на когото и да е от студентите си. Поне не на повечето от тях — добави той със сърдечна, но и тъжна усмивка. — Чувал ли си за Влад Цепеш — Набучвача?
— Да, Дракула. Карпатски феодал, известен още като Бела Лугоши.
— Същият, или поне един от тях. Те са древен род, но тъкмо най-неприятният от тях дошъл на власт. На излизане от библиотеката потърси ли името му в каталога? Да? Лош знак. Когато моята книга изникна тъй неочаквано, аз проверих думата още същия следобед — самата дума, както и Влахия, Трансилвания и Карпати. Веднага се вманиачих.
Зачудих се дали това не беше завоалиран комплимент — нали Роси обичаше студентите му да работят на пълни обороти, но реших да го пропусна край ушите си, за да не накъсвам разказа му с излишни забележки.
— И така, Карпатите. Те винаги са били загадъчен край за историците. Един от учениците на Окам отишъл дотам, предполагам на магаре, а после събрал впечатленията си в смешновата книга, озаглавена „Философия на страхопочитанието“. Разбира се, историята за Дракула в общи линии е толкова предъвквана, че няма много за проучване. Човекът живял през XV век и бил влашки принц, ненавиждан както от Османската империя, така и от собствените си поданици. Очевидно бил сред най-противните от всички средновековни европейски тирани. Твърди се, че изклал най-малко двайсет хиляди власи и трансилванци. Дракула означава „син на Дракул“, което може да се преведе и като син на дракона. Император Сигизмунд, тогавашният владетел на Свещената римска империя, посветил баща му в Ордена на дракона, който бил нещо като организация за отбрана на империята от османските турци. Всъщност има сведения, че бащата на Дракула дал малкия си син за заложник на турците при някакви политически пазарлъци и именно тогава, като наблюдавал османските похвати в изтезанията, развил вкус към мъченията.