Цялата област отвъд реката димеше от неотдавнашен пожар. Където беше минал, Мазей беше опожарил всичко така, както не би го направил дори и неприятел. Димът намаляваше видимостта. Възникна опасност от изненада. Чак когато изпратените напред съгледвачи известиха, че всичко е проверено, Александър изпрати напред малък конен отряд, който трябваше да издири и да огледа речните брегове. Дълбочината на реката отначало беше до гърдите на конете, но когато достигнаха до средата, се изравни с вратовете им. Няма друга река на Изток, която влачи не само водите си, но и камъни. И заради бързината, с която тече, й е дадено името Тигър — на персийски език „тигрис“ значи стрела.
Пехотата, разпределена на отряди около конницата, с оръжие, вдигнато над главите, без затруднения навлизаше в реката. Начело на пехотинците царят, излязъл вече на брега, показваше с ръка на войниците плитките места, тъй като гласът му не можеше да се чуе. Те напредваха трудно и бавно, тъй като се подхлъзваха на подводни камъни или пък ги повличаше силното течение. Особено трудно се придвижваха тези, които носеха товари на раменете си: те биваха понасяни от силните водовъртежи заедно с товара им. И докато се мъчеха да спасят багажа си, сами се объркваха повече, отколкото ги объркваше реката. Купчините товари, носени от водата, спъваха хората. Царят ги предупреждаваше преди всичко да запазят оръжието си, а другото ще се възстанови. Но кой можеше да чуе съвет или заповед? Вцепеняваше ги страхът и невъобразимият крясък на блъскащите се един в друг войници. Най-после излязоха на плитчина, където реката течеше по-бавно. Оказа се, че бяха загубили малко товари. Македонската войска можеше да бъде унищожена, ако някой се беше осмелил да я нападне. Но щастието, съпътствуващо винаги Александър, отклони и оттук противника. Така той беше преминал река Граник пред погледа на хиляди конници и пехотинци, които стояха на отвъдния бряг. По същия начин в тесните проходи на Киликия надви огромната неприятелска армия. А и разумът му тук можа да надделее над смелостта, защото никога при опасност не бе си задавал въпроса, дали не постъпва необмислено. Ако Мазей ги беше нападнал внезапно, когато преминаваха реката, без съмнение щеше да ги свари неподготвени. Но той препускаше в галоп покрай брега срещу вече готовите за бой части на македонците. Беше изпратил напред хиляда конници. Като узна за тяхната малочисленост, Александър заповяда на командира на пеонската конница Аристон бързо да ги нападне. Между двете конници този ден стана ожесточено сражение. Аристон промуши право в гърлото командира на персийската конница Сатропат, свали го от коня и отсече главата му. След това самодоволен я постави пред Александър.
Лунното затъмнение
Александър остана два дена в лагера. На третия заповяда да оповестят, че предстои настъпление. Около първата нощна стража обаче започна лунно затъмнение. Отначало Луната помрачи блясъка си и се скри, след това се появи цялата обляна с кървавочервени петна. Суеверен страх обхвана хората, неспокойни и без това пред предстоящото сражение. Започнаха да негодуват, че са доведени тук против волята на боговете; че вече и реките не можеха да се преминават, а и звездите не можеха да запазят предишния си блясък; че са тръгнали към запустели и изоставени от всякакъв живот земи; че за каприза на един се заплаща с кръвта на хиляди; че е забравил отечеството си и се е отрекъл от баща си и като цар се подхранва с илюзорни надежди. Едва ли не се стигна до бунт, когато неумолимият цар заповяда пълководците и старейшините да дойдат при него. Заповяда на египетските жреци, които познават най-много небесните светила, да изтълкуват това явление. Жреците знаеха, че годишните времена се сменят закономерно и че на определени интервали Луната се затъмнява, когато или попадне в сянката на Земята, или Земята е между нея и Слънцето, но пазеха това в тайна от обикновените хора. Те отговориха, че Слънцето е светило на гърците, а Луната — на персите. Затъмнението на Луната означавало, че гибел ще сполети персите. Припомниха случаи, при които затъмнението на Луната е предсказвало на персийските царе, че водят война против волята на боговете.
Нищо не влияе по-силно на тълпата, отколкото суеверието. Често слаба, свирепа, променлива, щом като бъде обхваната от суеверие, тя по-лесно се подчинява на жреците, отколкото на пълководците.
И така, известен на войниците, отговорът на египетските жреци им върна отново надеждата и вярата. Александър прецени, че трябва да използува ободряването на войниците, и при втората нощна стража вдигна войските от лагера. Отдясно беше река Тигър, отляво — планини, наречени Гордиеи 196. По пътя Александър получи известие от изпратените напред съгледвачи, че на разсъмване македонците ще настигнат Дарий. Александър построи войската си в боен ред и отиде при първите бойни редици. Пред тях се появи персийски отряд от около хиляда войници, който преследваше спекулантите и изкупвачите на храни. На съгледвачите отрядът изглеждаше като цяла армия, защото от страх всичко се преувеличава. Разбрал истината, с малко войници царят подгони тази тълпа, като едни съсече, а други плени. След това изпрати напред конници да разузнават и същевременно да гасят запалените от варварите села. По време на бягството си те хвърляха запалени факли под покривите, а хамбарите още не бяха обхванати от огъня отвътре. Така че когато конниците загасваха огъня, намираха в хамбарите запазено голямо количество храни. Откриваха в изобилие и други неща. Плячката подтикваше войниците да преследват противника по-енергично. Тъй като той изгаряше и опустошаваше всичко, трябваше да се бърза, за да се спаси от пожара, което е възможно. Необходимостта ги насочи към разумни действия. А и Мазей, който преди имаше време да пали селата, сега, когато бягаше, оставяше много нещо непокътнато. Александър беше разбрал, че Дарий се намира на не повече от сто и петдесет стадия от него, но необходимостта да си набави припаси го задържа на това място два дена.
В ръцете на Александър попаднаха писма на Дарий, с които той подканваше войниците гърци или да го убият, или да му го предадат жив. Той не ги извика на разпит пред войнишкото събрание, тъй като бе уверен в благоразположението и верността на гърците към него. А и Парменион го убеди, че не трябва да насочва вниманието на войниците към такива съблазни, тъй като царят не е защитен от измяна и за алчността няма нищо забранено. Като го послуша, Александър вдигна войските от лагера.
Един от пленниците евнуси, който придружаваше жената на Дарий, пресрещна задъхан току-що тръгналия на път Александър и му извести, че тя е припаднала. А след това добави, че уморена от трудностите на дългото пътуване и от душевния тормоз, тя припаднала в ръцете на свекърва си и на двете си дъщери и веднага издъхнала. След него пристигна и друг със същата вест. Царят простена, както ако беше чул за смъртта на собствената си майка. И като зарони сълзи, каквито би пролял Дарий, влезе в палатката, в която беше майката на Дарий до тялото на мъртвата. Скръбта му се поднови, като видя мъртвата, просната на земята. Съкрушена от нещастието и спомнила си и за преживяното, Сизигамбида беше прегърнала внучките си — невинни девойки, утешение в нямата й скръб. Тук беше и невръстният й внук, който още не чувствуваше нещастието, което щеше да се стовари и върху него. Изглеждаше като че ли Александър плаче между свои роднини и не ги утешава, а сам се нуждае от утешение. Отказа даже да се нахрани и нареди да се отдадат при погребението почести по персийски обичай. О, богове, той бе достоен за похвала заради милосърдието си. Веднъж само беше виждал съпругата на Дарий — когато беше пленена, — а беше дошъл да посети майката на Дарий. Изключителната красота на жената на Дарий тогава беше предизвикала у него не страст, а гордост.