Дарий беше на левия фланг, заобиколен от отряд отбрани конници и пехотинци в сгъстен строй. Той гледаше с презрение неприятеля, смятайки, че поради своята малочисленост бойният строй на македонците е разреден. Той се изправи в колесницата, огледа строените до него и сочейки с ръка към македонците, заговори: „На вас, доскоро господари на земите, които отсам мие Океанът, а оттатък затваря Хелеспонтът, се налага да се сражавате не за слава, нито за собственото си спасение, а за това, което стои по-високо — за свободата. Днешният ден или ще възобнови, или ще сложи край на царството, по-обширно от което никой още не е виждал. При Граник се бихме с неприятеля с малка част от нашите сили. Победени в Киликия, нас ни прие Сирия. Сигурна защита за нас бяха реките Тигър и Ефрат. Днес достигнахме дотук, откъдето, ако ни победят, няма накъде да бягаме. Всичко зад гърба ни е разорено от продължителната война. В градовете вече няма граждани, в полята — земеделци. Даже и жените и децата следват армията ни и са готова плячка за неприятеля, ако не ги защитим. Аз подготвих войска, която обширната равнина едва побира. Разпределих конете, оръжието, осигурих храна за толкова много хора. Избрах място, удобно за разполагане на бойния ред. Останалото е във вашите ръце. Бъдете смели, за да победите, и не се доверявайте на мълвата, която е безнадеждно оръжие срещу силните мъже. Безразсъдство е било това, което вие в страха си сте сметнали за храброст. И което още при първото нападение като някакво насекомо, забило жилото си, губи и силата си. Равнината тук разкрива малочислеността на македонската армия, която планините на Киликия скриваха. Вижте: бойните редици са редки, крилата — отдалечени едно от друго, центърът — празен, а най-крайните вече обръщат гърбове. Кълна се в Херкулес, можем да ги стъпчем с копитата на конете си дори ако изпратя срещу тях само дрепанефорите. Ще спечелим войната, ако спечелим тази битка. Защото и те няма къде да бягат: отсам е Ефрат, оттатък — Тигър. Това, което преди беше в тяхна полза, сега се обръща против тях. Нашата войска е подвижна и готова за бой, а тяхната е натежала от плячка. Ще ги съсечем, претоварени от нашите богатства. Това е гаранция за победата. Ако пък някой се плаши от славата на македонския народ, нека има предвид, че срещу нас има само македонско оръжие, но не и македонци. Защото и те загубиха немалко хора, а винаги загубата при малобройност е по-тежка. Защото Александър може да изглежда колкото щете велик за ленивите и страхливите, но, повярвайте ми, той е само едно безразсъдно и вероломно човешко същество, досега по-щастливо поради нашия страх, отколкото поради храбростта си. Нищо не може да бъде трайно, ако не е подчинено на разума. Да допуснем, че щастието го вдъхновява, но все пак необуздаността и безразсъдството му не могат да продължават безкрайно. Съдбата е променлива и щастието никога не е напълно снизходително. Може би боговете така са наредили, че царството на персите, което в продължение на двеста и тридесет години щастливо се развива и се издигна до най-голям възход, да бъде разтърсено от силен удар, но не от опасност да загине. С това те ни напомнят за човешката преходност, която най-много се забравя, когато хората са щастливи. Неотдавна ние обявихме война на гърците. Сега сме принудени да браним застрашените си домове. Съдбата е променлива. Понеже две сили се стремят да владеят едно и също царство, едната не ще го получи. И дори надеждата да ни е напуснала, необходимостта трябва да ни подкрепя. Александър държи като пленнички майка ми, двете ми дъщери, Ох, в когото е надеждата ми за продължение на царската ми власт, принцове — издънки от моя род и ваши пълководци. Ако аз не се надявах на вас, щях да бъда повече от пленник. Изтръгнете сърцето ми от оковите, върнете ми близките, заради които не бихте отказали да умрете — майка ми и децата ми. Защото съпругата си загубих, докато беше в плен. Повярвайте, всички те сега протягат ръце към вас, молят бащините богове за вашата помощ и състрадание, надяват се да им вдъхнете вяра, да ги освободите от оковите на робството, от жалкото съществуване. Нима равнодушно ще слугуваме на тези, над които се гнусим дори да властвуваме?“
„Виждате как неприятелската войска се раздвижи. Но колкото повече наближава опасността, толкова по-малко бих могъл да бъда доволен от това, което казах. Заклевам ви в името на бащините богове и вечния огън, който гори в олтарите, в блясъка на слънцето, огряващо земите на моето царство, във вечната памет на Кир, който пръв присъедини към персийците царството на мидийци и лидийци: защитете името на персите от позор! Тръгнете напред смели и въодушевени, за да завещаете на поколенията такава слава, каквато сте получили от прадедите си. В ръцете си носите свободата, могъществото и надеждата за бъдещето. Избягва смъртта този, който я презира. Тя поразява винаги най-страхливите. Самият аз ще се бия на колесница не толкова поради нашия обичай, но за да можете да ме виждате и да преценявате дали ще ви давам пример за храброст или за малодушие.“
Междувременно, за да заобиколи посочените от беглеца места с шиповете и за да може да се срещне с Дарий, който командуваше левия фланг, Александър заповяда войската да започне да настъпва в отстъп на него. Дарий също обърна войската си натам, като напомни на Бес да даде нареждане масагетските конници да обхванат левия фланг на македонците. Пред него бяха дрепанефорите. По дадена команда ги насочи срещу неприятеля.
Кочияшите подкараха на кариер конете на дрепанефорите, за да стъпчат колкото се може повече войници, неочакващи такова нападение. Остриетата, стърчащи от ока, пробождаха едни, а тези на главините на колелата от двете страни разсичаха други. Македонците, които побягнаха, предизвикаха паника. Мазей също предизвика у тях голям страх, тъй като заповяда хиляда конници да нападнат откъм тила лагера и да разграбят обоза на неприятеля. Той се надяваше, че пленниците ще разтрошат оковите си, като видят, че техните приближават. Но се излъга. Парменион изпрати бързо Полидамант 231да съобщи на царя за надвисналата опасност и да запита какво да предприемат. След като го изслуша, Александър каза: „Иди кажи на Парменион, че ако победи, не само ще си възвърнем нашето, но ще завладеем и това, което принадлежи на неприятеля. И че нищо не може да ни отклони от боя и това, което е достойно за мене, а беше достойно и за баща ми Филип, е: като прежали загубата на обоза, да се сражава храбро…“
Персите нападнаха обоза, а пленените разкъсаха оковите си, убиха много от стражите и заграбваха каквото им попаднеше подръка. И така, въоръжени, те се присъединяваха към персийската конница и нападаха изпадналите в беда македонци.
Зарадвани от тази победа, намиращите се около Сизигамбида перси й съобщиха, че неприятелите след тежък бой са разбити и са изоставили заграбените богатства. Те мислеха, че навсякъде персите са постигнали такъв успех и като победители вече събират плячката. Пленниците убеждаваха Сизигамбида да се съвземе и успокои, но тя остана в същото положение. Нито проговори, нито пък промени цвета на лицето си. Седеше неподвижно, тъй като се страхуваше да не предизвика съдбата с преждевременната си радост. Приближените й не бяха сигурни какво ще пожелае.
Междувременно командирът на македонската конница Менид 232, който с няколко отряда се притече на помощ на обоза, може би по собствено решение или пък по заповед на царя не удържа нападението на кадузите и скитите. Едва влязъл в сражение, той се върна при царя, за да съобщи за загубата на обоза, без да е положил усилия да го защити. Някакво предчувствие беше накарало Александър да промени плана си. Основателно той се опасяваше, че грижата по запазване на обоза може да отклони войниците от сражението. Той изпрати срещу скитите Арет 233, командир на копиеносците — наричаха го македонския копиеносец. По същото време дрепанефорите, които бяха разбъркали бойния строй в челните отряди, бяха увлечени към фалангата. Запазили самообладание, македонците ги увличаха все по-навътре. Бойният им ред наподобяваше крепост. Бяха доближили копията си едно до друго и от две страни пробождаха в корема втурналите се към тях коне. След това обграждаха дрепанефорите и поваляха кочияшите. Настана страхотно клане на коне и кочияши. Конете не можеха да бъдат управлявани. Вбесени от честите удари и поради бързото и рязко дърпане на юздите, те не само разкъсваха впряга, но обръщаха и дрепанефорите. Ранените коне повличаха и убитите заедно с дрепанефорите и не можеха да се спрат, а после сами спираха уплашени. Само няколко дрепанефори стигнаха до последните редове на бойния строй, като причиниха ужасна смърт на тези, върху които бяха минали: насечени тела на войници лежаха по земята и понеже болките от пресните рани бяха все още тъпи, някои, макар и сакати, не изпускаха оръжието от ръцете си, докато накрая, загубили много кръв, се просваха мъртви на земята. В този момент Арет, след като беше убил вожда на скитите, разграбили обоза, се изправи пред тях още по-страхотен. Но на помощ им дойдоха изпратените от Дарий бактриани и промениха хода на сражението. Много македонци бяха погубени още при първото нападение, а повечето избягаха при Александър. Тогава персите нададоха победни викове и се втурнаха към неприятеля, за да го унищожат, като го обкръжат. Александър укоряваше уплашените, насърчаваше ги, сам разпалваше вече затихващата битка и най-после, като възвърна увереността им, заповяда да настъпят.
231
232