На десния фланг на персите бойният строй беше оредял, тъй като бактрианите бяха отстъпили оттам, за да нападнат обоза. Александър нападна оределите бойни редици и унищожи голяма част от тях. Персите от левия фланг се придвижваха към него откъм тила, за да го пленят. Голяма опасност надвисна над центъра, но конниците агриани пришпориха конете и тръгнаха към варварите, които бяха заобиколили царя, и ги принудиха да помислят за собствената си защита. Двете войски се размесиха. И пред, и зад Александър се появиха неприятели. Те се готвеха да го нападнат в гръб, но сами бяха притискани от агрианските конници. Бактрианите, след като разграбиха неприятелския обоз, отблъснати, не можаха да възстановят бойните си редици. Повечето от отрядите се сражаваха кой където беше попаднал. Двамата царе разпалваха ръкопашния бой. Повече убити падаха от персите, а почти еднакъв бе броят на ранените от двете страни. Дарий се возеше на колесница, Александър яздеше кон. Отбрани войници пазеха и единия, и другия, без да мислят за себе си, тъй като, ако изгубеха царя, нямаше да имат вече желание и възможност да се спасяват, нито пък щяха да могат да го преживеят. Всеки смяташе, че смъртта пред очите на царя е най-славна. Все пак на най-голяма опасност бяха изложени те двамата, тъй като всеки от тях се стремеше да убие царя на неприятеля.
Не зная дали беше измама на очите, или истинско явление, но приближените на Александър твърдяха, че са видели над главата на царя спокойно летящ орел. Без да се плаши от звъна на оръжието и от стоновете на умиращите, той дълго време кръжал около Александър, издигал се нависоко и пак се спускал над него. Гадателят Аристандър, облечен в бяла дреха и с лаврово клонче в дясната ръка, показвал на войниците, увлечени в боя, птицата като сигурно предзнаменование за победа. Голяма възбуда и увереност в изхода на борбата обхвана разколебаните войници, още повече че кочияшът на Дарий беше прободен с копие.
И перси, и македонци сметнаха, че Дарий е убит. Първи телохранителите с жално вайкане смутиха бойния строй, в който се бяха сражавали като с равностойни. А левият фланг, обърнат вече в бягство, изостави царската колесница, която, притисната от сражаващите се, ту се понасяше надясно, ту се устремяваше към центъра. Казват, че Дарий, като извадил меча си, се колебаел дали да избегне позора на бягството с честна смърт. Но след това се изправил в колесницата, засрамен, че е помислил да изостави войската си, която продължаваше да се сражава. И докато се колебаел между надеждата и отчаянието, персите отстъпили и се разпръснали. Александър смени коня си (беше вече уморил няколко коне). Той забиваше копието си в гърдите на тези, които се изправяха пред него, а на бягащите — в гърба. Сражението се превърна в истинско клане, когато и Дарий обърна колесницата си и побягна. Победителите се впуснаха след него, но облаците прах, които се вдигаха до небето, не позволяваха да се виждат ясно бягащите. Гонеха ги като в мъгла и се събираха по звука на познат глас вместо по сигнал. Дочуваше се все пак цвиленето на конете, които теглеха колесницата. Това бяха единствените следи от бягството на Дарий.
На левия фланг на македонците, командуван от Парменион, боят се водеше при други обстоятелства. Мазей, връхлетял с цялата си конница, която превишаваше македонските части, ги притисна силно. Беше започнал вече да ги обкръжава, когато Парменион изпрати конници да известят на Александър за грозящата го опасност. Съобщаваше му, че ако не му изпрати веднага помощ, не ще може да избегне общото бягство.
Царят преследваше бягащия враг, когато дойде тревожното известие от Парменион. Заповяда да спрат. Александър негодуваше, че му се изтръгва победата и че Дарий се оказва по-щастлив в бягството си, отколкото той в преследването. Междувременно до Мазей беше стигнало известието за поражението на Дарий. И макар че в момента беше по-силен, все пак, уплашен за съдбата на частите, които бяха отблъснати, започна да настъпва по-бавно.
Парменион не знаеше причината за отслабването на натиска, но побърза да се възползува от това. Заповяда да извикат при него тесалийските конници и им каза: „Виждате ли как тези, които преди малко се сражаваха храбро, бягат, обхванати от внезапен страх? Без съмнение, щастието се усмихна на нашия цар. Земята наоколо е покрита с избити перси. Защо се бавите? Или няма да се справите с бегълците?“ Стори им се, че казва истината, и дори и колебливите бяха обнадеждени. Те пришпориха конете и се спуснаха напред. А Мазей отстъпваше бързо и никой от войниците му не беше далеч от мисълта за бягство. Като не знаеше още каква беше съдбата на царя на десния фланг, Парменион възпираше войниците си… а Мазей, като му се удаде случай да напусне сражението не по правия, а през по-широк и поради това и по-сигурен път, премина река Тигър и с останките от разгромената войска влезе във Вавилон.
Дарий с малко придружители се беше отправил към река Лик 234. След като я премина, той се колебаеше дали да вдигне след себе си моста, тъй като очакваше, че неприятелят скоро ще се появи. Но същевременно прецени, че хиляди хора, които още не бяха стигнали до реката, с разрушаването на моста щяха да станат плячка на неприятеля. Казват, че той оставил моста непокътнат и казал, че предпочита да даде път на преследващия го неприятел, отколкото да затвори пътя за бягащите. Като измина, бягайки, голямо разстояние, посред нощ пристигна в град Арбела 235.
Кой може да изрази с думи толкова многото промени в съдбата на вождовете, многократното клане не само на отделни войскови части, но и на цели побягнали отряди? Съдбата струпа в един ден събития, които остават в паметта на хората с векове. Едни бягаха по най-краткия път, други — към усамотени горички и непознати на македонците пътеки. Конници и пехотинци, разпръснати, без вожд, невъоръжени, смесени с въоръжени, слаби и изтощени — със здрави и читави. След като страхът надделееше над състраданието, изнемощелите биваха изоставяни и стоновете им постепенно заглъхваха. Жажда изгаряше и ранените, и уморените. Те лягаха край многобройните потоци и се мъчеха да наквасят пресъхналите си устни. След като поемаха жадно мътната вода, стомахът им тутакси се подуваше от тинята и краката им се подкосяваха. А настигнеше ли ги неприятелят, получаваха нови рани. Ако не успееха да се доберат до най-близките потоци, отдалечаваха се по пътя, за да търсят скрита влага. Не остана нито една локва неоткрита.
От крайпътните села се дочуваше жалното ридание на жените и на старците, които по варварски обичай призоваваха този, когото считаха все още за цар.
След като задържа устрема на войската си, Александър наближи река Лик. Тълпата бегълци беше претоварила моста. Мнозина преследвани се хвърляха в реката, останали без сили и от сражението, и от бягството. Под тежестта на оръжието те попадаха във водовъртежите.
235