Може би преувеличавам, но не бих твърдял нещо, в което се съмнявам, нито пък бих подценил това, в което съм се уверил.
След като остави Сопит да управлява царството си, Александър продължи към река Хипазид 449, за да се свърже с Хефестион, който беше покорил областта на отсрещната страна на реката. Цар на най-близкото племе беше Фегей 450. Той заповяда на народа да си обработва земята, а самият посрещна Александър с дарове и не му отказа нищо, което му поиска. При него царят остана два дена. Беше решил на третия ден да премине реката, което беше трудно не само поради широчината й, но и поради подводните скали. Той разпита Фегей за това, което го интересуваше, и разбра, че пътят отвъд реката ще може да се измине за дванадесет дена през пусти и усамотени места, а след това се стига до река Ганг, най-голямата река на Индия; че отвъдния й бряг го населяват племената гангариди 451и прази 452и че техният цар Аграм 453е заел пътищата с двадесет хиляди конници и двеста хиляди пехотинци. Казваше, че към това е прибавил още две хиляди квадриги и три хиляди бойни слона.
Всичко това се видя на Александър невероятно. Той запита Пор, който беше с него, дали е истина това, което говорят. Пор потвърди, че за силата на племето и на царството не са го излъгали, но каза, че този, който управлява, не само че не е знатен, но е и от долен произход. Пор му разказа, че бащата на Аграм някога едва е изкарвал прехраната си като бръснар в двореца. Поради хубостта му не е бил безразличен на царицата. Тя го направила приближен на царя, той го убил и заграбил престола, а тя го взела за опекун на децата си. Но и те били убити, а после им се родил този ненавистен за народа човек, известен повече със съдбата на баща си, отколкото с авторитета си.
Думите на Пор предизвикаха загриженост у царя. Александър презираше неприятеля и зверовете, но се опасяваше, че местността и реката са мъчно проходими. Виждаше му се трудно да преследва хора, прогонени на края на света, и да ги изгони и оттам. Но жаждата за слава и страстта му към почести не му позволяваха да види, че замисля нещо неосъществимо. Понякога се съмняваше дали македонците, преминали през толкова много земи, вече остарели, ще го последват при преминаването на реката и в толкова много несгоди. Претоварени с плячка, не ще ли предпочетат да се наслаждават на придобитото, отколкото да се преуморяват в търсенето на нови придобивки. Не е еднакъв духът у него и у войниците му. Той, стремящ се да завладее цялата земя, е още в началото на своите подвизи, а войниците, изтощени от тежкия войнишки живот, очакват да настъпи край на опасностите. Страстта надви над разума и като свика войската си на събрание, започна така: „Зная, войници, че много неща, които могат да ви изплашат, са нарочно измислени от жителите на Индия. Но за вас пустословието на лъжците не е нещо ново. Персите ни представяха толкова страшни проходите на Киликия, полята на Месопотамия, реките Тигър и Ефрат, едната от които преминахме по брод, а другата — по мост. Никога мълвата не е представяла нищо вярно. Докато тя разпространи всичко, става по-голямо от истината. Та дори и нашата слава, макар и заслужена, все пак надхвърля действително извършените дела. Доскоро кой вярваше, че не ще отстъпим пред бойните слонове, наредени пред нас като стена? Кой мислеше, че ще минем река Хидасп, кой допускаше, че ще преодолеем останалите преувеличени опасности? Вярвате ли, че слоновете могат да бъдат повече, отколкото някога биковете? Това рядко животно, колкото трудно се улавя, още по-трудно се опитомява. Преувеличени са и техният брой, и числеността на пехотата и на конницата. А реката, като се разлива нашироко, става по-спокойна. Обуздана в тясно корито, тя влачи по-буйно вадите си, но с разширяването на руслото й течението й става по-бавно. Главната опасност е на брега, където неприятелят очаква приближаващите се кораби. Същата опасност очаква и нас, и тези, които ще вървят по суша…“
„Да предположим, че слуховете са верни. Нима ще ни уплашат големината на зверовете или броят на неприятелите? Що се отнася до бойните слонове, имаме вече опит — те ще връхлетят по-силно върху своите хора, отколкото върху нас. Тези грамадни животни се осакатяват със секири и сърповидни мечове. От значение ли е дали са толкова, колкото имаше Пор, или са три хиляди, когато, след като бъдат осакатени един или два, останалите се обръщат в бягство? Дори и да са хиляди, те се трупат и притискат един друг. Събрани на едно място толкова хиляди, нито има къде да застанат, нито накъде да побегнат поради тяхната тромавост. И да имах тези животни, не бих ги използувал в бой, след като зная, че повече са опасни за своите, отколкото за неприятеля.“
„Защо ви плаши числеността на конницата и пехотата? Защото сте свикнали да се сражавате с малко хора и сега за първи път ще се сражавате с една безредна тълпа. Свидетели за непобедимата сила на македонците са реката Граник и залетите с кръвта на персите Киликия и Арбела, които са осеяни с костите на сразените от вас. Късно започнахте да пресмятате числеността на неприятелите — сега, след като с победите си превърнахте Азия в пустиня. За нашата малочисленост трябваше да мислите тогава, когато преминавахме Хелеспонт. Сега ни следват скитите, бактрианите ни подпомагат, дахите и зогдианите се бият наред с нас. Но аз все пак не се доверявам на тази сбирщина. Разчитам на вашите ръце, на вашата храброст в делата, които искам да извърша. Тях имам като поръчители и гаранти. Докато съм сред вас в строя, аз не ще броя нито моята, нито войската на противника. Бъдете смели и ми се доверете! Ние не сме на прага на нашите подвизи, а накрая. Ще достигнем скоро до Изгрева на слънцето и до Океана. Ако не ни попречи завистта, ще се върнем в отечеството си оттук като победители, след като сме достигнали до края на земята. Не постъпвайте така, както правят ленивите земеделци — поради леност да изпуснете от ръцете си узрелите плодове. Облагите са по-големи от опасностите. Богата и мирна е тази земя, тъй че не ви водя толкова към слава, колкото към плячка. Вие сте достойни да отнесете в отечеството си тези богатства, които морето изхвърля на бреговете си, и не пропускайте нищо поради страх. В името на вашата слава, в името на моите заслуги към вас и вашите към мене моля и настоявам: не изоставяйте устремилия се към края на човешкото ваш приятел и боен другар — не казвам цар. За всичко друго съм ви заповядвал. Но единствено за това ще ви бъда задължен и ви моля аз, който никога не съм вършил нещо самоволно, а съм се хвърлял в опасностите, често прикривайки бойния ви ред с гърдите си. Не пречупвайте клончето на победата в ръцете ми! С тази победа аз ще се изравня с Херкулес и татко Либер при благосклонността на съдбата! Отговорете на молбите ми и нарушете най-после упоритото мълчание. Защо не се чуват одобрителни възгласи, признак на вашата бодрост? Къде са обичайните за моите македонци открити лица? Не мога да ви позная, войници, а изглежда и вие не ме познавате. Отдавна вече говоря на глухи, опитвам се да подбудя смутени и колебливи души!“
Войниците продължаваха да мълчат с наведени към земята очи, а той продължи: „Не зная аз, безразсъдният, какво съм ви казал, та не желаете дори да ме погледнете! Струва ми се, че съм изоставен. Никой не отговаря, но и никой не възразява. На кого говоря или какво искам? Да защитя вашата слава и величие. Къде са онези, които неотдавна се надпреварваха по смелост в сражението, които се спускаха да поемат тялото на ранения цар? Изоставен съм от вас, излъган, подхвърлен на неприятеля! Не! Дори и сам, аз ще продължа! Оставете ме на дивите зверове и на онези племена, от чието име само настръхвате! Изоставен от вас, аз ще намеря кой да ме последва. С мене ще бъдат скитите и бактрианите, доскоро неприятели, а сега наши войници. По-добре да умра, отколкото като пълководец да ви моля! Вървете си! Вървете тържествуващи, след като сте изоставили царя си! Аз тук ще намеря място или за победата, в която не вярвате, или за честна смърт!“
И сега не можа да изтръгне нито дума от който и да е войник. Всички очакваха пълководците да изяснят на царя, че са изтощени от раните и непосилната военна служба, че те не бягат от задълженията си, но не могат да издържат. Затова, уплашени, бяха забили погледи в земята.