Македонците смятаха, че вече са преодолели всички опасности. Но като разбраха, че войната с най-дивите племена на Индия едва сега започва, изпаднаха в ужас. Изправиха се открито с бунтовни възгласи пред царя. Говореха, че и реката Ганг да премине, и реките, които са зад нея, войната все не свършва; че ги опълчва срещу диви племена, за да му разчистят с кръвта си пътя към Океана; че ги е довлякъл отвъд звездите и слънцето и ги принуждава да търсят земи, които самата природа е скрила от очите на смъртните; че все нови и нови неприятели се изпречват пред тях. Питаха, като покорят и прогонят и тях, каква награда ще получат! Тъмнина и мрак и вечната нощ, спуснала се над дълбокото море, пълно с хищници, мъртви вълни, в които природата, умирайки изчезва.
Още един град Александрия
Заставен от брожението сред войниците, царят ги събра и им обясни, че враговете, от които се страхуват, не са войнолюбиви, че никой повече няма да ги спира освен споменатите племена, за да достигнат края на земята и на света, както и края на мъките си. Казваше им, че поради техния страх той изоставя Ганг и множеството племена отвъд нея и насочва похода натам, където има повече слава и по-малко опасности, че той вече съзира Океана и усеща полъха на морето. Молеше ги да не го лишават от славата, към която се стреми. Нека само прекрачат земите на Херкулес и татко Либер и с малко труд ще донесат на своя цар славата на безсмъртието. Нека му позволят да си отиде, а не да бяга от Индия.
Успя да развълнува всички и най-много войниците. Защото е по-лесно да възбудиш чувствата, отколкото да ги уталожиш. Никога преди това войниците не бяха му говорили с толкова бодър глас. Подканваха го да ги води под покровителството на боговете и да се изравни по слава с тези, на които е съперник. Зарадван от техните възгласи, Александър незабавно ги поведе срещу противника. Това бяха най-силните племена на индите, които усърдно се бяха подготвили за войната. Бяха избрали за вожд най-храбрия от племето на судраките. Той беше разположил лагера си в подножието на планината и запалил нашироко огньове, за да създаде илюзия за голяма войска. С крясъците и обичайния за индите вой се опитваше напразно да плаши отпочиващите македонци.
Разсъмваше се, когато Александър, пълен с увереност и надежда, заповяда на отпочиналите войници да вземат оръжие и да се построят. Тогава — не е известно точно дали от страх, или поради някакъв бунт — варварите побягнаха и претоварени с походен багаж, заеха отсрещните хълмове. Александър се опита да ги настигне, но завладя само обоза им. Достигна и до града им, където бяха избягали повечето от тях, с по-голяма вяра в оръжието си, отколкото в силите си. Готвеше се за нападение, когато гадателят го предупреди да отложи обсадата, защото имало опасност за живота му. Александър погледна Демофонт 459 — така се казваше гадателят — и каза: „Ако някой те прекъсне точно когато най-напрегнато проучваш вътрешностите на жертвата, не се и съмнявам, ще ти се види невъздържан и досаден.“ И когато гадателят му отговори, че предсказва истината, царят продължи: „Не разбираш ли, че за устремилия се към толкова славни дела човек нищо не би било по-голяма пречка, отколкото суеверието на един жрец!“ И без да чака отговор, заповяда да приближат щурмовите стълби и докато другите още се канеха, той се изкачи на крепостната стена. Тя беше тясна, не я разширяваха и зъберите, но все пак пречеше да се влезе в града. Царят увисна на края на стената и с щита си започна да отблъсква летящите към него стрели, хвърляни от бойната кула. Беше уязвим, а войниците не можеха да му помогнат, тъй като отгоре и върху тях се сипеха стрели.
Чувството на срам накрая надделя над страха пред голямата опасност. Те разбраха, че като се бавят, предават царя си на противника, но и прекомерното бързане не бе от полза. Защото, докато всеки бързаше да се изкачи пръв, претоварваха щурмовите стълби. Които не успяваха да се качат, падаха надолу и осуетяваха единствената надежда на царя. Той стоеше пред погледа на толкова много войници като че ли изоставен.
Лявата му ръка, с която местеше щита, за да се предпази от ударите, се умори. Приятелите му стояха под стените и крещяха отдолу да скочи при тях, за да го поемат. Александър се реши на една невероятна, повече безразсъдна, отколкото смела постъпка: скочи в пълния с неприятели град, като дори не можеше да се надява да си отмъсти, преди да умре в боя. Защото, още преди да се изправи, можеше да бъде хванат. Отначало не можа дори да се изправи на крака. Щом успя, веднага влезе в бой. А за да не бъде обграден, му помогна щастието му.
Недалеч от крепостната стена старо дърво беше разпростряло клоните си, покрити с гъста шума, като че ли нарочно, за да го прикрият. Той се притисна здраво зад стеблото, твърде дебело, за да може сам човек да го обгърне с ръце, и започна да отблъсква с щита си стрелите, които летяха към него. Никой не се осмеляваше да го доближи, въпреки че бяха толкова много. Стрелите попадаха повече в клоните, отколкото в щита му. Славата на царя и безнадеждността на положението му го подтикнаха да се сражава смело и да се стреми да умре честно.
Неприятелите го обградиха. Александър трябваше с щита си да отбива стрелите им. Камъни пробиха шлема му, а коленете му отмаляха и се подгъваха. Най-близкостоящите се спуснаха непредпазливо към него. Двама от тях прободе с меча си. Те се проснаха мъртви пред очите му. След това никой не посмя да го приближи. Отдалеч хвърляха копията и стрелите си. Изложен на ударите на всички, но все още на крака, Александър беше улучен от стрела, дълга два лакътя. Както се каза по-горе, у индите стрелите имат тази дължина. Хвърлил я беше някакъв инд така, че се заби през ризницата му малко над дясното бедро. От раната зашуртя кръв, той изпусна оръжието си, сякаш бе убит. Толкова беше отслабнал, че нямаше сили да издърпа стрелата. Убиецът дръзко и радостно се спусна, за да ограби тялото, което беше ранил.
Царят почувствува, че той протяга ръцете си към него. Възмутен, призова изоставящия го вече дух и го прободе в гърдите. Около царя лежаха труповете на трима, а другите стояха далеч вцепенени. За да умре в бой, след като не му оставаха вече никакви сили да се пази, той се опита да се повдигне и хвана клоните, които висяха над него. Макар вече съвсем без сили, на колене, с ръка приканваше неприятеля да се осмели да се приближи.
Най-после на помощ на царя се притече Певцест 460, който си беше пробил път в града откъм другата му страна. Александър го видя и сметна, че той идва повече да го утеши в последния му час, а не да го спасява. Той отпусна умореното си тяло върху щита. Дойде и Тимей 461, след него Леонат 462, а след това и Аристон 463.
Разбрали, че царят е в града, индите се спуснаха към него и се трупаха около тези, които го защищаваха. Тимей получи много рани и падна мъртъв, след като се бе сражавал славно. Певцест, ранен на три места, защищаваше с щита си не само себе си, но и царя. Леонат падна, тежко ударен във врата, пред краката на царя, докато отблъскваше устремилите се към него. Певцест, изтощен от раните, беше изпуснал щита. Последната надежда беше в Аристон. Но и той, тежко ранен, едва се държеше на крака, притиснат от многобройните неприятели. Сред македонците се разпространи слух, че царят е убит. Тази вест би изплашила други, но този слух само увеличи смелостта им. Забравили за всякаква опасност, с кирки започнаха да разбиват стената и отваряха проходи, нахлуваха в града и избиваха бягащите инди, които бяха изоставили защитата му. Не пощадиха нито старците, нито жените, нито децата. Който и да им се изпречеше, смятаха, че точно той е ранил царя.
След като избиха много неприятели, справедливият им гняв беше удовлетворен. Писателите Клитарх и Тимаген 464, които описват подвизите на Александър, пишат, че Птоломей 465, който по-късно стана цар на Египет, не е участвувал в това сражение. Той сам разказва, че бил изпратен в разузнаване може би за да не му бъде засенчена славата. Така древните са записвали делата си било поради небрежност, било поради равния на нея порок — доверчивостта.
464
465