Докато ставаше това в Индия, гръцките войници, наскоро доведени от царя в областта около Бактра, се отцепиха. Те се бяха озлобили не толкова към Александър, колкото поради това, че се страхуваха от наказания заради появилите се между тях разногласия. Те избиха някои от предводителите си и се разбунтуваха. Превзеха крепостта на Бактра, която се смяташе за сигурна и беше пазена небрежно. Привлякоха като съмишленици и варвари. Най-знатен от тях, техният вожд Атенодор 467си беше присвоил царско име. Не жадуваше толкова за власт, колкото да се върне в отечеството си с тези, които бяха го признали за свой владетел. Друг на име Бикон 468, от същата народност, негов съперник, замисли да го убие. Покани го на угощение и го уби по време на обяда чрез някой си Бокс 469 — бактрианец. На следващия ден свика събрание и ги уверяваше, че Атенодор е готвел заговор срещу него и срещу тях. Те заподозряха измамата му. Това подозрение постепенно обзе всички.
И тъй, гръцките войници приготвиха оръжието с намерение да убият Бикон, ако им се удаде случай. Обаче предводителите им ги укротиха.
Против очакванията му, Бикон остана жив. Малко по-късно, избягнал опасността, той реши да убие спасителите си. След като разбраха за измяната му, те заловиха и него, и Бокс. Решиха Бокс да бъде убит веднага, а Бикон да бъде умъртвен след изтезания.
Вече придвижиха уредите за измъчване до него, когато гърците — не се знае точно по каква причина — като обезумели грабнаха оръжие. Когато чуха глъчката, мъчителите му го изоставиха и не посмяха да го убият. Както беше гол, той избяга при гърците. Злочестият му вид внезапно промени настроението на тези, които бяха решили да го наказват. Получи се заповед да му простят. Така два пъти отървал се от наказание, той се завърна в отечеството си заедно с тези, които напуснаха определените им от царя области. Това стана около Бактра и земите на скитите.
Междувременно сто пратеници от двете племена, за които споменахме, дойдоха при царя. Всички се возеха в колесници. Бяха едри мъже, облечени в ленени дрехи с втъкано в тях злато и пурпур. Те му казаха, че му предават градовете заедно със земите край тях и че за първи път предават в негова власт непокътнатата им през толкова векове държава. Казаха, че правят това по внушение на боговете, а не от страх, защото го приемат със запазени бойни сили. Царят свика съвет и ги прие за съюзници. Наложи им данък в такъв размер, в какъвто двете племена са плащали на арахозите. Изиска още две хиляди и петстотин конници. Варварите изпълниха всичко най-покорно. Покани пратениците и царете на племената и заповяда да подготвят угощение.
Сто позлатени легла бяха наредени на еднакво разстояние, около леглата бяха застлани пурпурни килими, блестящи от вшитото в тях злато. Всичко порочно, което вече беше остаряло за персите, а ново за македонците, беше показано на това угощение. Тук се сляха пороците и на двата народа. На угощението присъствуваше и атинянинът Диоксип 470, известен юмручен борец, отличаващ се сред мъжете с храбростта си. Той беше много близък на царя. Завистници и зли езици говореха, било сериозно, било на шега, че безполезното животно върви след войската във военна униформа и когато те влизат в бой, той подготвя търбуха си за угощения. Тук присъствуваше и един македонец на име Корат 471. Вече пиян, той започна да осмива Диоксип и да настоява, ако е истински мъж, на следващия ден да излезе да се пребори с него с оръжие. Царят прецени както безразсъдството на единия, така и завистта на другия. Диоксип презря войнишката му дързост и прие предложението. На следващия ден, след като Корат настояваше да се бият, царят не можа да се противопостави и разреши борбата да се проведе.
Събраха се голям брой войници, между тях и гърците, които бяха на страната на Диоксип. Македонецът взе полагаемото му се оръжие — меден щит и дълго копие, наричано „сариса“, като го държеше в лявата си ръка, а в дясната взе обикновено копие. Препаса и меч, като че ли едновременно щеше да се сражава с няколко души. Диоксип, намазан със зехтин, държеше в лявата си ръка финикийска дреха, в дясната — здрав възлест прът. Това предизвика голям интерес у всички. Виждаше им се лудост, а не необмислена постъпка да излезе беззащитен срещу въоръжен.
Македонецът изпрати копието в Диоксип, уверен, че ще го улучи отдалеч. Диоксип го отбягна само с лек наклон на грамадното си тяло. И преди още онзи да прехвърли в дясната си ръка другото копие, той скочи и го строши с пръта си точно по средата. Загубил и двете си копия, македонецът започна да измъква меча, когато внезапно Диоксип го сграбчи между краката си и го повали на земята. Започна да го удря, отне му меча, постави на врата му крак и го заплаши, че ще го смаже. Но беше спрян от царя.
Краят на тази борба беше неприятен не само за македонците, но и за царя, тъй като присъствуваха много варвари. Опасяваше се, че прочутата македонска храброст ще стане за подигравка. Царят започна да обръща по-голямо внимание на приказките на завистливите. След няколко дена, по време на угощение, както беше уговорено, изчезна златна чаша. Слугите, които бяха извършили това, дойдоха при царя уплашени, като че ли те са я загубили.
Често силният човек е по-малко устойчив, когато изпитва срам, отколкото ако наистина е виновен. Обстрелван от погледи, които го обвиняваха като крадец, Диоксип не можа да го понесе. Излезе от угощението, написа писмо, отправено до царя, и се закла с меча си. Царят бе наскърбен от неговата смърт и прецени, че тя е показател за негодувание, а не за разкаяние. Защото и след обвинението му в кражба Диоксип не достави никакво удовлетворение на завистливите.
Изпратени по домовете им, индите след няколко дена се върнаха при Александър с богати дарове. Доставиха триста конници, хиляда и тридесет квадриги, значителен брой ленени дрехи, хиляда четвъртити щита — индийски, сто таланта „бяло желязо“ 472, едри лъвове и тигри, напълно опитомени и укротени, кожи от ягуари и черупки от костенурки.
Флотът потегля към река Инд
Царят заповяда на Кратер да отведе войската си по-близо до реката, по която смяташе да тръгне. Тези, които обикновено го придружаваха, бяха настанени в кораби и при благоприятно течение отплуваха към земите на малите 473. Оттук, отиде при самбагрите 474, силно индийско племе, което се управляваше от народа, а не от цар. Имаха шестдесет хиляди пехота, шест хиляди конници и петстотин колесници. Бяха избрали трима пълководци, забележителни с военната си храброст. Тези, които населяваха земите най-близо до реката, живееха предимно край нейния бряг в малки села. Като видяха, че цялата река е изпълнена с кораби и войската в тях има толкова блестящо оръжие, сметнаха, че идва войска от богове начело с татко Либер, доста известен сред тях. Виковете на войниците, ударите на веслата и разноезичните говори на моряците, насърчаващи се един друг, поразиха варварите. Всички се спуснаха към вождовете си, крещейки, че е безумно да влизат в бой с богове, че не могат да се преброят корабите, които возят такива непобедими мъже. Внесоха такава суматоха сред своите войски, че направо изпратиха пратеници да предадат племето.
Александър прие за съюзник племето на самбагрите и след четири дена пристигна при други племена. И тук настроението беше същото, както у предишните. Основа град и го нарече Александрия 475. След това навлезе в земите на племето, наречено музикани 476. Тук разпита за сатрапа Териол, когото беше поставил начело на парапанисидите. След като те му разказаха, че е извършил много жестокости, той го изобличи и заповяда да го убият. А Оксиарт, управител на бактрианите, не само че беше оправдан, но заради верността му към Александър беше надарен с нови земи. Александър подчини и музиканите и остави гарнизон в града им. Оттук през горите достигнаха до земите на едно от най-войнствените племена в Индия. Цар му беше Портикан 477. Той се беше затворил в укрепения град със своите привърженици. Александър превзе града на третия ден, откакто беше започнал обсадата. А Портикан, като избяга в крепостта, изпрати пратеници при царя да питат какви са условията за предаване. Преди те да достигнат до царя, две от обсадните кули се сгромолясаха със страшен трясък. През техните развалини македонците се изкачиха на крепостната стена. Крепостта беше превзета. Портикан беше убит по време на боя заедно с малцина от защитниците.