Киликия е равна откъм страната, която е разположена до морето, и е прорязана от много рекички. Тук текат прочутите реки Пирам 99и Кидън 100. Кидън е забележителна с бистрата си вода. Тя тече бавно от изворите си по твърда почва и няма бързо спускащи се притоци, които да мътят водата й. И така, бистра и студена, тъй като е засенчена от обрасли с дървета брегове, тя се влива в морето толкова чиста, колкото е при изворите си. В тази страна времето беше разрушило много паметници, известни в легендите: наблизо се виждат основите на градовете Лирнез 101и Тива 102, пещерата на Тифон 103и Корикинският лес 104, където расте шафран. Има и места, в които продължава да живее само славата.
Александър влезе в планинския проход, наречен „врати“. Казват, че като разгледал мястото, бил удивен от късмета си: признавал, че когато минавали отдолу, войските му са могли да бъдат затрупани с камъни, ако е имало кой да ги хвърля. По пътя можеха да минат едва по четирима войници. Планината надвисваше над пътя, който бе не само тесен, но и прорязан на много места от потоци, извиращи от нея. Все пак Александър заповяда на леко въоръжените траки да минат напред и да претърсят пътеките, за да не връхлети върху тях скрит неприятел. Настани в планинския проход и отряд стрелци. Предупреди ги, че тръгват на бой, а не на поход и войниците държаха опънати лъковете си. Така войската пристигна до град Тарз 105, подпален от персите, за да не попадне богатството му в ръцете на неприятеля. Александър изпрати Парменион с леко въоръжен отряд да потуши пожара. Като узна, че с идването на неговите хора варварите избягали, влезе в спасения от него град.
През града тече рече Кидън, за която вече се спомена. Беше лято и слънцето изгаряше земята на Киликия, както никъде другаде. Настъпваше най-горещото време на деня. Бистрата вода на реката привлече потъналия в прах и пот цар да измие разгорещеното си тяло. Той свали дрехите си пред погледа на войниците, смятайки, че е достойно да им покаже колко малко грижи са нужни за тялото му, и влезе в реката. Но едва стъпил във водата, той започна да трепери и да се вцепенява. След това побледня и жизнените сили почти го напуснаха. Слугите го поеха полумъртъв и в безсъзнание го отнесоха в шатрата.
Голямо безпокойство и скръб настъпиха в лагера. Със сълзи на очи войниците се вайкаха, че при такъв успех на похода загубват най-славния цар на всички времена, и то не в бой, не убит от неприятел, а по време на къпане; че Дарий излиза победител, преди да е видял врага, че отново ще владее земите, които прегазиха като победители и бяха опустошени от тях или от враговете.
През опустошените места, дори и никой да не ги преследва, те щяха да загинат от глад и недоимък. А кой ще ги поведе обратно? Кой ще се осмели да заеме мястото на Александър? Дори да стигнат с бягство до Хелеспонт, кой ще приготви флот, с който да го преминат? И отново започнаха да жалят царя, цъфтящ от младост, силен по дух. Забравили за себе си, те ридаеха от мъка, че един достоен цар и боен другар ги напуска.
Междувременно царят започна да диша по-свободно. Притворил очи, постепенно дойде в съзнание и започна да разпознава хората около себе си. Дали намалялата сила на болестта не се проявяваше само в това, че съзнаваше сполетялото го зло. Душевно безпокойство отново го връхлетя, защото съобщиха, че след пет дена Дарий ще бъде в Киликия. Александър се вайкаше, че е в ръцете на Дарий и му се изплъзва такава голяма победа, че ще умре в палатката си от безславна смърт. Извика приятелите си и лекарите и им каза: „Виждате до какъв поврат ме доведе съдбата. Струва ми се, че чувам шума на неприятелското оръжие. Аз, който започнах войната, не мога да участвувам в нея. Значи, когато Дарий е писал високомерното си писмо, е предвидил моята участ. И напразно ще бъдат всичките ми усилия, ако не ми се позволи да се лекувам. Положението ми не ми позволява да изчакам действието на слаби лекарства и нерешителни лекари. Предпочитам да умра бързо, отколкото да оздравявам бавно. Затова, ако лекарите имат способности и умение, нека да разберат, че аз търся лекарство не за да спася живота си, а да продължа войната.“
Неговото опасно безразсъдство хвърли всички в голяма тревога. Всеки според сана си започна да го моли да не увеличава опасността с бързането си, а да се довери на лекарите. Неизпитаните лекарства са подозрителни, тъй като, за да го погуби, неприятелят би подкупил хора и от собственото му обкръжение. Дарий беше заповядал да се разгласи, че ще даде хиляда таланта на убиеца на Александър. Смятаха, че никой не би се осмелил да опита лекарство, което поради това, че е ново, буди съмнение.
Сред известните лекари, последвали Александър от Македония, беше и акарнанинът 106Филип, особено предан на царя. Негов другар и телохранител още от детските му години, той го обичаше с най-нежна обич не само като свой цар, но и като свой възпитаник. Филип обеща да донесе лекарство, което ще действува бързо, но е силно, и заяви, че Александър ще оздравее от него. Това лекарство не се одобряваше от никого освен от този, за когото бе предназначено в онзи опасен момент. Александър можеше да понесе леко всичко друго освен едно бавно лечение. Пред очите му бе войската и той смяташе, че ще победи, щом застане под знамената. Недоволствуваше, че по лекарско предписание лекарството ще трябва да се вземе след три дена.
Царят получи писмо от Парменион, най-верния от придворните му, с което го предупреждаваше да не поверява здравето си на Филип, защото той бил подкупен от Дарий с хиляда таланта и с обещание да го ожени за сестра си. Писмото го смути извънредно много и той тайно преценяваше дали да се поддаде на страха или на надеждата. „Да изпия ли лекарството? Ако наистина ми бъде дадена отрова, значи заслужавам това, което ще ми се случи! Да се съмнявам ли във верността на лекаря? Да допусна ли да ме умъртви в собствената ми палатка? По-добре да умра от чужда ръка, отколкото от собствения си страх!“ Дълго се колеба, но не съобщи на никого съдържанието на писмото, а го запечата със собствения си печат и го мушна под възглавницата си.
В такива размишления изминаха двата дена. Настъпи определеният от лекаря ден. Той донесе чашата, в която беше налял лекарството. Като го видя, Александър се надигна в леглото си. В лявата си ръка държеше изпратеното от Парменион писмо, а с дясната пое чашата и изпи лекарството, без да трепне. После заповяда на Филип да прочете писмото, като не откъсваше очи от него, смятайки, че ще може по изражението на лицето му да долови някакъв признак на смущение. Но Филип, след като прочете писмото, прояви повече негодувание, отколкото страх. Той хвърли плаща си и писмото пред леглото и каза: „Царю, моят живот винаги е зависел от тебе, но сега разбрах, че зависи от твоята свещена и почитана дума. Обвинението в убийство, насочено против мене, ще бъде опровергано от твоето оздравяване. Излекуван от мене, ти ще ме върнеш към живота. Настоявам и те моля: остави страха и позволи лекарството да се разлее по вените ти! Успокой душата си, която верните и много ревностни приятели смущават с неуместното си безпокойство!“
Тези думи не само успокоиха царя, но го възрадваха и обнадеждиха. Той каза: „И така, Филипе, ако боговете ти позволяха да изпиташ духа ми както пожелаеш, то ти можеше да избереш и друг начин, но той несъмнено нямаше да бъде по-добър от този, който използува. Въпреки писмото аз изпих приготвеното от тебе лекарство. Сега, вярвай, аз съм не по-малко загрижен за доказването на твоята вярност, отколкото за моя живот.“ Като изрече това, Александър подаде десницата си на Филип.
Това, което последва, сякаш потвърди клеветата на Парменион. Силата на лекарството веднага се прояви: дишането на царя стана затруднено. Филип опита всичко: налагаше тялото му с компреси, възбуждаше сетивата му ту с миризми на храни, ту с вино. А щом забеляза, че Александър идва в съзнание, започна да му говори непрекъснато за майка му, за сестрите му, за очакващата го голяма победа. Скоро лекарството се възприе от тялото и действието му се почувствува. Най-напред се възстанови духът на Александър, а после и телесните му сили, и то по-бързо от очакваното. Още на третия ден царят излезе пред войниците. Войската прие Филип така сърдечно, както и царя, всеки му стискаше ръцете и му благодареше като на бог. Не е лесно да се опише с думи колко са предани македонците на своите царе и особено на този цар. Те го обичаха повече, отколкото повелява вроденото у македонците чувство на уважение към царете. Струваше им се, че той не предприема нищо без помощта на боговете: щастието го съпътствуваше навсякъде, дори дързостта му го водеше към слава.
99