Книга десета
Впечатления от океанското крайбрежие
Междувременно пристигнаха Клеандър 491, Ситалк 492, Херакон 493и Агатон 494, които по заповед на царя бяха убили Парменион. С тях дойдоха пет хиляди пехотинци и хиляда конници. А след тях пристигнаха обвинители на сатрапите от областите, начело на които стояха. Извършените от тях престъпления не можеха да бъдат изкупени чрез смъртно наказание. Защото, след като бяха оплячкосали всичкото частно имущество на хората, те не бяха попречили на войниците да вършат всякакви злодеяния. Не се бяха въздържали и от ограбване на олтарите. Девойките оплакваха опозорената си чест, а първенците — нанесените обиди на жените им. Тяхната алчност и своеволие бяха направили името на македонците ненавистно за варварите. Между всички най-провинен беше Клеандър, който беше дал опозорената от него девойка за наложница на роба си.
Много от приятелите на Александър не отдаваха толкова голямо значение на другите престъпления, които им се приписваха, колкото на убийството на Парменион. Ако това останеше премълчано, можеше да оправдае обвинените пред очите на царя. Освен това те се надяваха, че гневът на царя ще се насочи към помощниците му при осъществяване на отмъщението. Защото не е продължителна властта, придобита с престъпление.
Царят устрои процес и заяви, че обвинителите не трябва да се надяват на успех. Упрекна ги даже, че не са имали предвид единствено неговия живот, ако искрено са желаели да е жив и здрав и да се завърне от Индия или поне ако са вярвали, че ще се върне. Окова тях, а шестстотинте войници, които са им служели най-предано, заповяда да бъдат убити. В същия ден се изпълни смъртното наказание на инициаторите за отцепването на персите, доведени от Кратер.
Не след дълго пристигнаха Неарх и Онезикрит, на които беше заповядал да навлязат навътре в океана. Те му разказаха за това, което сами бяха видели и за което бяха чули. Разказваха, че островът, разположен на устието на реката, е богат със злато, но там нямало коне; че жителите му ги купуват от хората, които се осмеляват да доплуват до тях от материка, и плащали по един талант за кон; че морето е пълно с морски животни. Те излизали след прилива и по големина били подобни на големи кораби. Подмамени от свиренето на флейта, вървели след кораба и с такъв страшен шум се гмуркали във водата, че можели да го потопят. Още много неща те бяха научили от населението, а именно, че морето е наречено „Червено“ не по цвета на водата, както мнозина мислеха, но по името на цар Еритър 495; че недалеч от брега има остров, покрит с палмова гора и в средата на гората има колона — паметник на цар Еритър с надпис, написан на езика на местните племена. Прибавиха още, че корабите, които возят разни служители и търговци и чиито кормчии са били привличани от жаждата за злато, били отвличани на острова и после никой не ги виждал.
Царят, който желаеше да узнае нещо повече, заповяда да продължат да се движат покрай брега, докато не докарат флота си до устието на река Ефрат, а след това да тръгнат срещу течението на реката към Вавилон.
Той замисляше големи планове. След като покори всички страни на изток от морето, от Сирия да се отправи за Африка поради враждебното му отношение към Картаген. След като прегази пустинята на Нумидия, да се отправи към Гадес 496, тъй като съществуваше мълва, че там се намират Херкулесовите стълбове. Оттук възнамеряваше да проникне в Испания, която гърците наричат Иберия по името на река Ибер, и да мине покрай Алпите и крайбрежието на Италия, откъдето пътят към Епир е кратък.
Заповяда на управителя на Месопотамия подчинените му да насекат материал от ливанските планини и да го докарат до град Тапсак 497в Сирия. Да построят седемстотин кораба. Всички да бъдат седемвеслови и да бъдат докарани във Вавилон. Изиска от царете да доставят мед, въжета и платна. Царете Пор и Таксил му писаха, че Абизар е умрял от болест, а Филип 498, управителят му, умрял от рана, и че тези, които го бяха убили, също са убити. На мястото на Филип той постави Евдемон 499, вожда на траките, а властта на Абизар предаде на неговия син.
Пристигнаха в Персагада. Тук живеят перси, чийто сатрап Орзин 500беше най-знатен по произход и по богатство. Водеше произхода си от някогашния персийски цар Кир. Богатството си беше придобил като наследство от прадедите и по време на дългогодишната си власт. Това богатство той беше умножил многократно. Той посрещна Александър с най-разнообразни дарове и възнамеряваше да надари не само него, но и приятелите му. След сатрапа вървяха табуни от коне и колесници, украсени със злато и сребро. На тях беше натоварена скъпа покъщнина, скъпоценни камъни, тежки златни съдове, пурпурни дрехи и сребърни пари на стойност три хиляди таланта.
Голямата щедрост на варварина стана причина за неговата смърт. След като беше почел всичките царски приятели по-богато от обещаното, евнухът Багоан, който беше изключително привързан към Александър, не получи нищо. И когато някой подхвърли, че Багоан е твърде близък до сърцето на Александър, Орзин отговори, че персите имат обичай да даряват приятелите на царя, а не неговите любовници и че персите нямат обичай да почитат мъже, които поради порока си са подобни на жени. Евнухът, като чу това, реши да използува влиянието си, придобито чрез ласкателство и позор, срещу знатния и невинен човек. Привлече с клевети и лъжи хора измежду своите сънародници, готови да му услужат и да направят лъжлив донос, когато той им каже. Всеки път, когато бяха сами, нашепваше лъжи на доверчивите уши на царя за Орзин, прикривайки причината за злобата, за да придаде още по-голяма тежест на клеветата.
Орзин все още не беше заподозрян, но постепенно губеше влиянието си. Обвинението против него се подготвяше тайно, без да подозира заплашващата го опасност. Презреният любовник не забравяше за обидата даже в момент на срамни преживявания. Всеки път, когато разпалваше страстта на царя към себе си, обвиняваше Орзин не само в алчност, но и в измяна.
Лъжливите обвинения водеха към гибелта на Орзин. Наближаваше съдбоносният момент, който той не можеше да избегне. Александър беше заповядал да отворят гробницата на Кир, в която беше положено тялото му, за да направи жертвоприношение. Смяташе, че тя е препълнена от злато и сребро — така разказваха персите. Но освен полуизтъркан кръгъл щит, два скитски лъка и къс персийски меч в нея не намериха нищо. Александър постави златен венец в гробницата и покри ковчега със собственото си наметало. Беше учуден, че цар с толкова голяма слава и богатство е погребан така скромно като човек от простолюдието. Евнухът беше близо до рамото му. Той погледна царя и каза: „Какво чудно има в това, че гробът на Кир е празен, когато домовете на сатрапите не могат да поберат златото, измъкнато оттук? По-преди аз съм виждал тази гробница, но от Дарий знаех, че заедно с Кир са заровени три хиляди таланта. Оттук е щедростта на Орзин към тебе. Той не трябва да остане ненаказан. При това се осмелява да иска и благодарност за даровете си!“ С тези думи евнухът разгневи царя, още повече че пристигнаха и други подготвени от него клеветници. Багоан и подучените от него предизвикаха царя с лъжливи клевети. Преди да бъде предаден на съд, Орзин беше поставен в окови. Недоволен от наказанието на невинния, евнухът доуби със собствените си ръце обречения. Преди смъртта си Орзин му каза: „Бях чул, че някога в Азия са управлявали жени. Но това сега е съвсем ново — да управлява скопец.“ Такъв беше краят на един от най-знатните перси, и то не само невинен, но и изключително верен на Александър. По същото време беше заподозрян, че се стреми към власт и Фрадат 501. Царят не само беше започнал да възобновява наказанията, но и да вярва на най-долни клевети. Като че ли успехите изменят характера и рядко някои е бил достатъчно предвидлив за своето собствено благо. Царят неотдавна не се беше решил да убие Александър от Линцестида, наклеветен от двама доносници. Беше помилвал даже доносници от низко произхождение въпреки волята си само заради това, че другите ги считаха за невинни. Накрая дотолкова се промени, че по внушение на любовника си на едни даваше царства, на други отнемаше живота.