Из цялото поле горяха огньове и то приличаше на огромен пожар. Цареше безпорядък и войниците бяха разположили палатките по-нашироко от обикновено поради големия брой впрегатен добитък.
Александър заповяда помощниците му да определят точно на това място терен за лагер. Очакваше с най-голямо желание в тези проходи да се разиграе решителният бой. Впрочем, както обикновено става в решителния миг, увереността му се превърна в безпокойство. Страхуваше се от съдбата, по чието благоволение беше извършил толкова велики дела. И то не без основание. По това, което вече му беше донесла, той знаеше колко изменчива е тя. Оставаше една нощ до изхода от голямата битка. Убеждаваше се, че наградата е по-голяма от опасността, и макар и да се съмняваше дали ще победи, беше сигурен — ще умре честно и славно.
И така, нареди войниците да се подкрепят и отпочинат, а след третата смяна на нощната стража да бъдат строени и въоръжени. Той се изкачи на върха на високата планина и според бащиния си обичай при светлината на много факли принесе жертва на боговете, покровители на тази местност.
Битката при Иса
Както беше наредено, при третия сигнал на тръбата войниците бяха готови за поход и бой и непрестанно насърчавани, достигнаха на разсъмване до прохода, който трябваше да заемат. Съгледвачите съобщиха, че Дарий се намира на тридесет стадия оттук. Тогава Александър заповяда на войската да спре и като сам взе оръжие, построи бойния ред.
Местните жители, уплашени от идването на неприятеля, известиха Дарий. Той не повярва, че срещу него са тези, които преследва. Ужас обхвана душите на персите, защото те бяха готови за поход, а не за бой. Но все пак веднага се хванаха за оръжието. Това суетене насам-натам и подвикванията им „На оръжие!“ предизвикаха още по-голяма суматоха: едни се изкачваха по билото на планината, за да видят оттам неприятелските войски, други оседлаваха конете си. Така тази пъстра по състав войска, която нямаше единно командуване, изпадна в пълно безредие.
Отначало Дарий реши с част от войската си да заеме билото на планината, за да обгради неприятеля и отпред, и откъм тила; да прехвърли и откъм морето войски на десния фланг, тъй че да притисне противника от всички страни. Освен това изпрати напред войска от двадесет хиляди стрелци, като им заповяда да преминат река Пинар, която течеше между двете войски, и да нападнат предните бойни редици на македонската армия, а ако не успеят, да се върнат обратно в планината и скрито да нападнат противника откъм тила. Всесилната съдба обаче осуети така добре замисления план, тъй като едни войници, силно уплашени, не се осмеляваха да изпълнят заповедта; други пък напразно се мъчеха да я изпълнят, защото, след като отделните бойни части се разчлениха, се наруши целият строй. Персийският боен ред беше такъв: Набарзан с конница и с около още двадесет хиляди прашкари и стрелци охраняваше десния фланг. Тук най-отпред беше и Тимонид с тридесет хиляди гръцки пехотинци наемници. Това беше ядрото на войската, построено подобно на македонската фаланга. На левия фланг тесалиецът Аристомед командуваше двадесет хиляди варвари пехотинци. В резерв бяха оставени най-войнствените племена. Три хиляди отбрани конници царски телохранители и конен отряд от четиридесет хиляди бяха на десния фланг, където Дарий щеше да се бие. Зад тях бяха построени хирканите и индийските конници, а отляво и отдясно на тях — останалите племена. Пред тази армия бяха построени шест хиляди копиеносци и прашкари. Целият проход се изпълни с войски, като единият фланг опираше в планината, а другият — в морето. В средата на бойния ред се намираха майката, жената и децата на царя, както и тяхната свита от жени.
Александър постави отпред фалангата, най-силната част на македонската армия. Десният фланг се командуваше от Никанор, сина на Парменион. Близо до него бяха Кен и Пердика, Мелеагър 119, Птоломей 120и Аминта 121 — всеки начело на своята част. На левия фланг, който достигаше до морето, бяха Кратер 122и Парменион. Кратер имаше заповед да се подчинява на Парменион. На двата фланга беше поставена конницата, десният беше охраняван от македонци и тесалийци, а левият — от пелопонесци. Пред тях Александър беше разположил прашкари и стрелци. Най-отпред вървяха леко въоръжени траки и критяни. Срещу изпратените предварително от Дарий по билото на планината Александър насочи агрианите, доведени неотдавна от Тракия. На Парменион заповяда да разгърне бойния ред колкото се може по-близо до морето, за да бъде по-далеч от планината, заета от варварите. Но варварите не се осмелиха да нападнат македонците, които преминаваха вече край тях. Изплашени от вида на прашкарите, те побягнаха. Това освободи Александър от страха, че от тази страна войската му може да бъде нападната откъм височината. Македонците вървяха по тридесет и двама в редица, тъй като проходът не позволяваше бойният ред да се разгърне по-нашироко. Но пътеките постоянно ставаха по-широки, макар и да криволичеха, и даваха възможност да се увеличат пехотинците в бойните редици, а конницата да прикрива фланговете им.
Двете войски стояха една срещу друга на разстояние малко повече от хвърлей на копие. Персите от първите редици започнаха да крещят диво. Македонците им отвърнаха, и то със сила, по-голяма от числеността на войската. Ехото отекна по билото на планината и дълбоко в лесовете: околните гори и скали връщаха звука многократно по-силен. Александър вървеше пред знамената и многократно възпираше с ръка войниците си да не се хвърлят прибързано в бой така възбудени и запъхтени. Той обхождаше на кон бойните части и се обръщаше към всеки от войниците с различни думи според чувствата и мислите му. На македонците, победители в толкова войни в Европа, дошли до Азия не толкова по негова заповед, отколкото по своя воля, той напомняше, че сега трябва да покорят и тези народи и да достигнат до крайните предели на Ориента. Напомняше им за неувяхващата им слава: те ще станат освободители на света и като достигнат до стълбовете на Херкулес 123и татко Либер 124, ще наложат властта си не само над персите, но и над всички народи; Бактрия и земите на индите ще станат македонски провинции; това, което те сега имат, е малко — една победа ще им даде всичко; далеч оставаше непосилният труд в стръмните планини на Илирия и Тракия; целият Ориент ще бъде техен и едва ли ще има нужда от мечове, защото ще могат да отблъсват само с щитовете си противника, обзет от ужас. Припомняше им за баща си Филип, победител на атиняните, и за покорената неотдавна Беотия, за сринатия до основи град Тива. Припомняше им победата при река Граник и многобройните градове, които превзеха или им се предадоха и станаха техни съюзници. Припомняше им, че всичко, което сега е зад гърба им, е тяхно и в краката им.
Когато минаваше покрай гърци, Александър им напомняше, че персите започнаха войната против Гърция поради високомерието на Дарий I, а след това на Ксеркс. Дошлите при тях да искат „вода и земя“ 125те бяха хвърлили в кладенците. Припомняше, че персите два пъти са изгаряли и разрушавали храмовете им и са нарушавали човешките и божествените закони.
Траките и илирите, свикнали да живеят от грабеж, Александър подбуждаше, като им показваше обсипаните със злато и сребро неприятели, отрупани с плячка, а не с оръжие: нека те смело и мъжествено да изтръгнат златото от страхливите като жени племена, нека заменят стръмните била на своите планини и голите скали, настръхнали от вечен студ, с богатите поля и равнини на персите.
Двете армии бяха отдалечени на хвърлей копие, когато персийската конница внезапно връхлетя върху левия фланг на македонците. Дарий знаеше, че силата на македонската войска е във фалангата, и затова нанесе решителния удар с конницата си. Персите започнаха да обхващат и десния македонски фланг. Като забеляза това, Александър заповяда на два конни отряда да останат по билото на планината, а насочи главния си удар срещу центъра на персийския боен ред. На командира на тесалийските конници заповяда скрито да заобиколи откъм тила войската и като се свърже с Парменион, да изпълни незабавно неговите заповеди. Вклинили се в центъра на персийския боен ред и заобиколени отвсякъде, македонците упорито се биеха, но застанали плътно един до друг, не можеха да размахват оръжието. А копията им, хвърляни едновременно по една и съща цел, се удряха едно в друго и повечето падаха на земята, а не върху неприятеля. Принудени да започнат ръкопашен бой, войниците извадиха мечовете. Проля се много кръв: двете войски бяха така настръхнали една срещу друга, че се удряха щит с щит, мечовете се насочваха в упор, нито ранените, нито малодушните можеха да отстъпят. Рамо до рамо войниците оставаха на едно и също място, докато си пробият път през вражите редици. И напредваха едва след като поваляха неприятеля мъртъв. Когато нов неприятел се нахвърляше върху тях, останали без сили, дори ранени, те не можеха да напуснат строя, тъй като отпред ги притискаше противникът, а отзад — собственият им боен ред.
120
124
125