Основа на правовия ред в османската държава е мюсюлманското религиозно право, шериатът. Неговите познавачи и тълкуватели заемат особено място в обществения живот на империята. Те се делят на законоведци и съдии. Законоведците се наричат с общо име мюфтии и се смятат за познавачи и тълкуватели на юридическите норми, съдържащи се в Корана, в преданието за дейността на Мохамед и съчиненията на ранните арабскомюсюлмански учени, основатели на мюсюлманските юридически школи. Мюфтиите разработват нормите на религиозното право и ги приспособяват към изменящите се условия в османската държава. Освен това те издават т.нар. фетви — писмени отговори по предварително поставяни им юридически казуси.
Формално мюфтийският институт е независим от държавата, но в действителност е част от държавния апарат: върховен мюсюлмански глава, халиф, е самият султан, който назначава цариградския мюфтия със званието шейх-юл-ислям, т.е. старейшина на исляма. Този именно „старейшина“ е шеф на всички учени законоведи и назначава всички мюфтии в империята.
Съдиите пък образуват втората група познавачи и тълкуватели на шериата и се наричат кадии. Те също са учени богослови (улеми), но не могат да издават фетви и се смятат за държавни служители. Начело на съдебната организация в империята се намират двамата кадъ-аскери — румелийският и анадолският. Кадиите в азиатските владения на империята и Египет се намират под ведомството на анадолския кадъ-аскер, а тези в европейските владения и Северна Африка — на румелийския. Всеки от двамата кадъ-аскери назначава и уволнява кадиите в своите провинции. През XIV–XV век кадиите се издържат от тимари и от събирането на съдебни такси, а през XVI век вече получават заплати от държавата. Те разглеждат и решават различни граждански и углавни дела, засягащи всички поданици, наблюдават за поддържането на джамиите и религиозните дарения, контролират изразходването на вакъфските доходи, грижат се за изпълнението на разпорежданията на централната власт, оформят документи по покупко-продажби на имоти и пр. Изобщо кадийският институт става инструмент в ръцете на централната власт за осъществяване на нейната политика.
Наред с религиозното (шериатско) право в Османската империя се развива и светско право, основаващо се на различните султански фермани, кануни и канун-намета. Съдопроизводството по това право се осъществява от същите кадийски съдилища, които правораздават и въз основа на шериата. Развива се и т.нар. капитулационно право, основаващо се на международни договори и прилагано за поданици на някои европейски държави. Допуска се също така правораздаване и от страна на християнската църква на Балканите за балканските християни, както и от страна на занаятчийските организации (еснафи) за техните членове.
Социална структура
От гледна точка на своето социално положение населението на Османската империя се състои от различни категории, които биха могли да се групират така: първо, военноадминистративна аристокрация, управленскоадминистративен апарат — бейлербейове, санджакбейове, везири и други приближени на султана висши сановници, на които са предоставени най-доходоносните ленни владения в империята, хасовете; второ, среден военноадминистративен кадър-спахии и бейове, изобщо тимариоти, държатели на ленни владения (спахилъци) с доход до 100 хиляди акчета (т.е. тимари или зиамети); трето, обикновено население — миллет (народ). Християнското население на Балканите се нарича руммиллет. То е градско или селско. Основната част от градското население осигурява прехраната си от занаятчийство и търговия, а селското — от земеделие и скотовъдство; четвърто, зависимо население — рая. Всъщност производителното население в Османската империя е в положение на рая — зависи от спахията, в чийто спахилък живее и работи, а по-нагоре и от цялата османска държавна йерархия и система. Има и специални категории рая — хора със специално предназначение при определени привилегии в данъчното облагане: войнугани — отглеждат коне за султанския двор, дервентджии — охраняват проходи, кюпюрджии — строят и поддържат мостове, чалтъкчии — отглеждат ориз, доганджии — отглеждат ловни соколи, и др. Макар и в положение на зависимост, раята не е крепостно население — Османската империя не познава крепостничеството в неговия класически европейски вид от средновековието. За сметка на това пък има робство, както и покупко-продажба на роби, които се използват предимно като домашна прислуга, а не като производително население.