Пряко засегната е и католическата църква. Безпокои се, разбира се, и императорският двор. И съвсем естествено всички се обединяват, формира се обединен фронт на князе, феодали, манастири, местна аристокрация и кралска власт за усмиряване на селяните (и градските низини). Този фронт играе главна роля по-нататък и за спиране на Реформацията, и за победа на контрареформацията.
И въпреки всичко Хабсбургската монархия не остава само католическа държава. В обединения фронт на светската власт и католическата църква хегемон са Хабсбургите, чиито интереси налагат допускането и на други църковни организации в държавата. Затова контрареформацията не изкоренява напълно протестантизма. Освен това в империята на Хабсбургите се допуска и източното православие — църквата на „австрийските“ сърби и румънци. При това и самата католическа църква не остава неизменна — борбата срещу Реформацията изисква нейната вътрешна реорганизация (в това число и възприемане на някои протестантски методи на работа) и тя го прави.
Всичко това има своите конкретни проявления в балканските предели на Хабсбургската монархия, за което ще стане дума по-нататък.
4. БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ ПОД ЧУЖДА ВЛАСТ
Държавно-политически статут
През XV–XVIII век най-голямата част от Балканския полуостров е в пределите на Османската империя. Извън обсега на тази империя остават само някои пунктове по Далматинското крайбрежие, по Йонийските и Егейските острови, намиращи се във владение на Венеция, както и най-северозападната част на полуострова, влизаща в състава на Австрийската империя. Съвсем естествено е държавно-политическият статут на балканските народи под властта на султаните, Хабсбургите или Венеция да не е еднакъв. Нещо повече, не се развива по един и същ начин този статут и за балканските народи, намерили се в рамките на Османската империя или свързани с нея.
Под османска власт
Всъщност държавностроителната политика на османците не се и стреми навсякъде да наложи еднаква държавно-политическа система на господство и управление. Една е тази система в централната част на полуострова, друга — в някои периферни области на империята. В България, Северна Гърция, Сърбия и Босна местната феодална класа и държавност е ликвидирана, въведена е познатата ни тимарска система, а населението е подчинено на османската държавна администрация. Запазват се и някои форми на самоуправление, осъществявано главно чрез селската община на местното население. Тази община се включва в системата на османската държава, а общинските традиции и селското самоуправление се използват като колективно отговорно тяло за редовното изпълнение на повинностите и данъците. Селата и градските махали най-често излъчват старейшини, които се утвърждават от кадиите и представляват общините си пред властите. Тези т.нар. кнезове и коджабашии осигуряват реда и спокойствието и участват при разпределението на данъците и тегобите сред населението. В управлението на казите впоследствие се включват избрани от населението първенци, т.нар. аяни, по вероизповедание мюсюлмани, които представляват населението пред властите и осигуряват осъществяването на правителствените разпореждания.
Специален държавно-политически статут с наличие на вътрешна автономия има населението на много територии на Балканите под османска власт. От европейските владения на Османската империя най-пълно изграден статут на автономни княжества имат Влахия и Молдова. Те се оформят като самостоятелни феодални държави през XIII–XIV век. Върховната власт тук принадлежи на князе, наричани още войводи или господари. Те определят размера на данъците, раздават военните длъжности, назначават и уволняват държавните служители и ръководят работата на държавната администрация. Съществуват и болярски съвети като съвещателни органи. Княжеската власт се предава по наследство — на оня от синовете, който получи подкрепата на болярството.
Още в края на XIV век османската експанзия достига и до княжество Влахия. Войводата Мирчо Стари (1386–1418) многократно воюва като съюзник на християнски сили (сръбския княз Лазар, унгарския крал Сигизмунд, полския крал Владислав Ягело) срещу османците, но не успява да защити Влахия. През 1418 г. тя изпада в зависимост от Османската империя и започва да плаща годишен данък на султана. Въпреки многото усилия на влашките войводи да се отърват от тази зависимост това все не им се отдава — в продължение на повече от пет века Влахия се развива като зависимо от Османската империя автономно княжество. Подобна е съдбата и на Молдова. Десетилетия наред тя се мята между османската екпанзия от юг, Татарското ханство в Крим, владетелите на Унгария от запад и тези на Полша от север. В крайна сметка през 1456 г. и тя се подчинява на султанския диктат и става васално на Османската империя княжество.