Под австрийска власт
За разлика от Османската империя, която идва на Балканите с огън и меч, ликвидирайки средновековните балкански държави, Хабсбургската монархия осъществява „балканизацията“ си не чрез преки войни с балканските народи и държави, а на основата на различни съглашения, по линия на династичните връзки или чрез отвоюване на отделни територии на Балканите, били преди това в пределите на Османската империя или Венеция. Макар и да израства като голяма и силна държава, с подчертана тенденция за абсолютизъм и централизация, проявявана периодично много силно, Австрийската империя не изменя облика си на съсловна монархия — конгломерат от земи и народи, свързани помежду си главно с династични връзки, унии и съглашения. Успоредно с централизма тук твърде влиятелна е противоположната тенденция, автономизмът и федерализмът, която се базира на държавноисторическата традиция на отделните народи, влизащи в империята. Поради това държавно-политическият статут на балканските народи под Хабсбургите се формира и утвърждава не произволно, а в зависимост от редица обективно действащи фактори: държавноисторическата традиция на отделните народи, първоначално дадените им привилегии, гаранции или сключени съглашения, съотношението на силите между централизма и автономизма, развитието на държавноправните отношения в света, международното положение на Дунавската монархия на всеки етап от нейното развитие и пр.
От балканските владения на Хабсбургите най-силна историческа и държав-ноправна традиция има Хърватия. В своето многовековно развитие държавността тук преминава през няколко етапа: средновековна хърватска държава от средата на IX век до 1102 г.; уния на Хърватия с Унгария от 1102 г. до 1526 г.; в Австрийската империя след 1526 г. По време на просъществувалата четири века уния с Унгария хърватската държавност напълно се запазва. Като представители на хърватската държавна власт водачите на отделните хърватски племена избират през 1102 г. унгарския владетел Коломан за крал на „Кралство Хърватия и Далмация“. Коронясвайки се за хърватски крал, Коломан гарантира самостоятелността на хърватската държава в нейните вътрешни работи: Унгария и Хърватия имат един общ владетел, но остават две отделни кралства, общият крал се задължава отделно да се коронясва и за хърватски крал и да гарантира всички права на хърватите в решаването на техните вътрешни проблеми.
Хърватия не плаща данъци на унгарския крал, хърватите се управляват сами, а кралят само утвърждава решенията на Хърватския събор.
Разгромът на Унгария в битката при Мохач през 1526 г. изменя положението: една част от територията на Хърватия заедно с централната част на Унгария попадат в рамките на Османската империя и стават буферна зона между двете империи, Османската и Хабсбургската. Там се установяват османски военни гарнизони, раздават се тимари, идва османска администрация, която оглавява новото бейлербейство Буца. Друга част от Хърватия, както и т.нар. Кралска Унгария, влизат в пределите на Австрийската империя. Всичко това слага край на хърватско-унгарската уния. Сега пред хърватското дворянство се поставя въпросът за избора на нов крал. След тригодишна гражданска война в крайна сметка се налага династията на Хабсбургите като владетелска династия и на Хърватия (1530 г.). Това също се осъществява под формата на съглашение — хърватското дворянство избира Фердинанд Хабсбургски за свой крал, а той от своя страна признава на Хърватия правата, от които тя се ползва дотогава, в условията на хърватско-унгарската уния, сиреч при унгарските крале. Така хърватско-унгарската уния се прекратява, за да се замени с уния на Хърватия с Австрия. Страната има своя определена държавна територия и вътрешно самоуправление начело с хърватски Бан и събор. Банът ръководи местното самоуправление, а съборът се свиква периодично и се занимава с различни въпроси на управлението, войската, финансите, данъците и пр. Има и съответни органи на местна власт — страната е разделена на жупании начело с управители (жупани). Хърватският събор редовно изпраща свои делегати за участие в заседанията на унгарския и на австрийския парламент.
Хърватската историческа и държавноправна традиция под Хабсбургите също както и по времето на хърватско-унгарската уния няма голям простор за развитие и изява, търпи много ограничения. Виенският двор все по-настойчиво се стреми да превърне Хърватия (и Унгария) в обикновени австрийски провинции. Централизаторската политика на Хабсбургите именно е причината, която насочва хърватските първенци към сътрудничество с Унгария. Съществена проява на това сътрудничество и единодействие е заговорът на хърватските и унгарските дворяни от края на 60-те години на XVII век. Делото обаче пропада, хърватските водачи Петър Зрински, Кръсто Франкопан и други участници в заговора загиват, а именията им са разграбени, след което Хабсбургите налагат австрийска хегемония: банската власт се съкращава за 10 години, а владенията на Зринските и Франкопаните в Хърватското Приморие се отделят от Кралство Хърватия и минават под непосредствено австрийско управление. Същевременно хърватската държавност в Хабсбургската монархия се застрашава от унгарското дворянство, което се стреми към хегемония над Хърватия. Като съставна част на Хабсбургската монархия Хърватия попада между Виена и Будапеща като между чук и наковалня. Десетилетия тя се мята между Австрия и Унгария, борейки се срещу опитите за хегемония и на едната, и на другата и губейки малко по малко от своята държавност и държавно право.