Не е поблагоприятно държавноправното положение и на т.нар. пречански сърби. Още през XV век много сърби, бягащи пред османските опустошения, се прехвърлят оттатак Дунав и Сава, в Южна Унгария и Хърватия. Впоследсвие периодично в пределите на Австрийската империя идват нови бежанци. Само през 1690 г. 30–40 хиляди сърби начело с патриарха Арсений Черноевич се заселват в Южна Унгария и Хърватия. Получава се в крайна сметка така, че една част от сърбите остават под османска власт, а друга част попадат под австрийска власт. Към края на XVIII и началото на XIX век в османските предели има около 1 млн. сърби, а в австрийските — над 600 хиляди. Сърбите в Хабсбургската империя живеят при два различни държавно политически статута: един за Военната граница, друг за т.нар. Провинциал. И в единия, и в другия случай те запазват и отстояват своята автономия в управлението на вътрешните си работи. Всяко село избира кнез с едногодишен мандат, а всяка капетания избира и по един върховен съдия, който заедно с осем съдебни заседатели упражнява съдебната власт. Всички изборни органи се утвърждават от висшата военна власт. В мирно време граничарите, обявени за „свободни войници“, живеят от своя труд като селяни или занаятчии, но същевременно се подготвят за война при съответна военна организация. В случай на нужда те тръгват натам, накъдето ги поведат австрийските генерали. Главният неприятел, с който Военната граница и „австрийските“ сърби векове наред воюват на страната на Австрия, е Османската империя.
Освен като „свободни“ граничарски войници сръбските преселници оттатък Дунав и Сава имат църковно-училищна автономия, дадена им по време на „великото преселение“ (1690 г.). Те запазват своята източноправославна религия и църква със своя митрополия в Сремски Карловци, осем епископии и много църковни общини по градове и села, в които живеят. Сръбското население там живее според своите обичаи и под ръководството на свои войводи и кнезове. При това сръбската църква в пределите на Хабсбургската монархия има и светска власт. Особена роля в духовния и политическия живот на Пречанските сърби придобиват народно-църковните събори, които решават различни църковно-просветни и политически въпроси. Установява се особено теократично управление. Главна фигура тук е сръбският митрополит (след 1848 г. патриарх), който назначава, съди, потвърждава търговски и занаятчийски статути и пр.
Сръбската църковно-училищна автономия в Австрийската империя съвсем не е по волята на католическата църква. Известно е също така, че и самите Хабсбурги са ревностни католици. Изпаднали в католическо обкръжение, сърбите успешно отбиват атаките на католическите прелати за приемането на католическата вяра (или най-малко за подчиняването им на католическия център в Рим чрез т.нар. униатство), а също така и усилията на властите за ограничаване на автономията им. Всъщност сърбите не получават в Австрийската империя повече от това, което имат в Османската — форми на автономност, самобитен живот, собствена църква. За тяхното ликвидиране като отделна верска и народностна индивидуалност обаче и дума не може да става. Напротив, продължилото няколко века на вълни преселване на сърби оттатък Дунав и Сава води до съществени етнически промени — в края на XVIII век сърбите вече съставляват мнозинство от населението на Банат, Бачка, Бараня и Срем, територия, която скоро ще се нарече Сръбска Войводина.
Хабсбургите дават привилегии на Пречанските сърби преди всичко защото имат нужда от тях както за продължаване на борбите с османците, така и за поддържане на необходимото им равновесие в австро-унгаро-хърватските отношения. Същевременно при всички случаи Виенският двор си запазва правото на тълкувател на сръбските права в империята. И когато тия права започнат да пречат на абсолютизма и централистичните стремежи на Хабсбургите, те ги ограничават и потъпкват. Затова различни сръбски депутации и представители на църковната сръбска йерархия често пътуват до Виена с искане за препотвърждаване и прилагане на дадените по-рано привилегии. От друга страна, сръбските привилегии, тяхната църковно-училищна автономия предизвикват ревността на унгарското и хърватското дворянство — Унгария и Хърватия поначало не признават сръбските привилегии, те протестират срещу тях чрез своите държавни събори, обявяват ги за вредни и противо-държавни. Оттук именно тръгва хърватско-сръбският и унгарско-сръбският антагонизъм като допълнение към противоречията в триъгълника Австрия — Унгария-Хърватия.