Що се отнася до словенците, то тяхната държавност и държавна традиция са бедни. Както навсякъде, така и в словенските земи под Хабсбургите важна роля в държавния живот играят съсловните събрания. По правило те се свикват по области, но нерядко се провеждат и общи събрания за Щирия, Каринтия и Крайна. Ролята на съсловията и съсловните събрания нараства във връзка с усилията на Хабсбургите за преодоляване на феодалната разпокъсаност, чиито носители са едрите феодали. Вътрешната „автономия“ на словенските провинции, доколкото формално съществува, обаче няма нищо общо със словенския народ — през целия си исторически път словенците са под чуждо господство (аварско, баварско, франкско, немско, австрийско), словенското дворянство и част от народа се германизират, в словенските села и градове господстват чужди собственици, държавните дела са в компетенция само на имотните класи, които по правило не са словенци, а чужденци, официален език в администрацията и училищата е немският. Поради всичко това държавността и държавната традиция и тогава, когато се проявява в една или друга форма, по-същество не е словенска, не се води от името и в името на Словения и словенския народ.
Подобно на Словения е положението и на Трансилвания. Тя също непрекъснато е под чужда власт (от XI до XVI век като съставна част на Унгария, през XVI–XVII век в зависимост от Османската империя, а от началото на XVIII век под Хабсбургите). Като съставна част на Унгария областта се управлява от трансилванския войвода, чиято власт е ограничена от едрите феодали и католическата църква. При това войводата не е самостоятелен управител, а наместник на унгарския крал. Феодалите, висшето духовенство, градският патрициат, изобщо тези, които притежават имения, богатства и власт, в преобладаващата си част са унгарци или немци и се ползват с големи права и привилегии, докато румъните, съставляващи основната маса от селското население и градските низини, не участват в държавните работи.
Ликвидирането на Унгария след битката при Мохач изменя държавно-политическия статут на Трансилвания, главно що се отнася до върховния сюзерен — унгарският крал е заменен от османския султан. И като васал на султана Трансилвания се изгражда като самостоятелно княжество с отделно управление и собствен вътрешен живот. Нещо повече, на власт идват силни трансилвански войводи, които не само отстояват своята самостоятелност, но дори влизат в антиосмански съюзи и участват във военни стълкновения с османците.
Още от времето на унгарския период от историята на Трансилвания тя е със смесено население — унгарци, саксонци, секули, румънци. Присъствието на унгарците датира от времето на влизането на областта в състава на Унгарското кралство. Саксонците са германски преселници от Рейнската област, дошли тук през XII век. Те заемат районите на днешните румънски градове Брашов, Сибиу и Бистрица. Секулите са унгарскоговорящи с още неизяснен етнически произход. Те се установяват предимно в Източните Карпати. Както в унгарско, така впоследствие и в османско време унгарците, саксонците и секулите са официално признати „нации“ със свое вътрешно самоуправление. Те имат свои административни единици — комитати, графства и общи събрания (сейм, диета). Навсякъде, разбира се, господства аристокрацията — представители на селяните независимо от етническия им произход не се допускат до никакви органи на властта. И тъй като румънците в огромното си мнозинство са селяни (крепостни или свободни), те не само не участват в управлението, но не са и признати за „нация“ — нацията в ония времена се схваща не като етническа група от хора, а като привилегирована благородническа част на обществвото.