Разнолика е Трансилвания от гледна точка и на религията и църквата. По същество тя е католическа, но наред с католицизма се развива и протестантството. Пускат корени също така и калвинизмът и униатството. Румънските селяни остават източноправославни християни, но нямат собствен църковно-религиозен и културен център, каквито са Печ за „османските“ и Сремски Карловци за „австрийските“ сърби. Такъв след време ще стане градът Алба Юлия. Заседаващата през 1564 г. диета провъзгласява равноправие на трите църкви — католическата, протестантската и калвинистката. Пет години по-късно равноправие получава и униатската църква. Източното православие обаче остава официално непризнато.
Зависимостта на Трансилвания към Османската империя се измерва с 10 хиляди златни дуката годишен данък, който съгласно ферман на Сюлейман Великолепни от 1566 г. областта плаща на султанската хазна. Освен това трансилванските князе, избирани от местния парламент, подлежат на утвърждаване от султана. И те както молдовските и влашките не могат да сключват договори с други държави и да участват в антиосмански войни, но често се отмятат от сюзерена си.
С този именно държавноправен статут влиза съгласно Карловацкия мир от 1699 г. Трансилвания в Хабсбургската монархия. Под австрийска власт тя се обособява като област, включена в състава на Унгарското кралство, но подчинена направо на централните държавни органи във Виена. Във вътрешнополитическия живот тя запазва известна държавна самостоятелност, има собствени държавни учреждения и свой сейм, но и тук, както и в Словения, държавните институции работят като представителни органи на немските и унгарските магнати в областта, а не на трансилванските румъни.
Последните остават без политически права и без представителство в държавните органи. Оттук и стремежът за признаване на румънците като четвърта „нация“ със своя църква и съответно представителство — задача, която се набелязва за решаване в неопределеното бъдеще.
Под венецианска власт
Що се отнася до Венеция, то тя се изгражда като олигархическа морска република, чиято държавно-политическа уредба копират градовете под нейна власт. В най-голяма степен това се отнася до Далматинското крайбрежие с неговите острови и градове. В древността тази територия се населява от илирски племена (далмати). През първите векове от нашата ера Далмация е римска провинция, от VI до IX век е част от Византия, а след това влиза в състава на хърватската държава, респ. Унгария. Води се дълга борба за господство в Далмация, в която главни действащи лица са Венеция, Хърватия и Унгария. През първата половина на XV век окончателно се налага Венеция, която владее въпросните територии до 1797 г. Става дума за част от п-в Истрия в северната, Задар, Трогир, Сплит и Хвар в средната и Котор и Бар в южната част на Далмация. Всъщност само Дубровник с неговата околност остава извън обсега на венецианската власт в Адриатика.
В древността и през ранното средновековие населението на Далматинското крайбрежие е романизирано, а след идването на хърватите и сърбите на Балканския полуостров започва процес на неговото бавно славянизиране. От векове то се занимава с разни занаяти, мореплаване, търговия, риболов и др. Приморските градове се развиват като главни посредници в търговията с Италия, Венеция, Генуа, Флоренция и балканските страни, от което мнозина забогатяват и стават градски патрициат. Дребните търговци, занаятчии, рибари, изобщо „нисшите“ слоеве на обществото пък съставляват т.нар. пук, сиреч народа. Някои от представителите на патрициата имат имения извън градските стени, в балканския хинтерланд на Приморието, където живеят и работят селяните в условията на т.нар. колонатна система — обработване на земя срещу част от производството или определена сума пари в полза на земевладелците. Управлението в приморските градове държат в свои ръце изключително само гражданите, влизащи в състава на патрициата. Те избират от своята среда кнез (консул, приор, началник) като върховен представител на града. Съществувалите някога народни скупщини губят значение, градовете се развиват като самоуправляващи се комуни, в които главна роля играе т.нар. Велико (голямо) вече, съставено само от патриции.
Върховната си власт в Далмация Венеция упражнява чрез един свой „генерален провидур“ със седалище в Задар, който контролира и направлява дейността на местните автономни органи. Начело на градовете комуни се избира местен кнез, но не управлява сам — навсякъде присъства и назначен венециански представител, на когото обикновено принадлежи действителната власт. Селата във вътрешността на Далмация под венецианска власт също имат самоуправителни тела, селски старейшини и събори, но и те действат под венециански контрол. Освен това в полза на Венеция се плащат данъци, тя прибира и част от печалбите от търговията на далматинските градове. Чрез законодателни актове и административни мерки Венеция ограничава далматинската търговия, понеже е неин конкурент. От друга страна, Далмация е изложена на османско проникване от север, непрекъснато се водят войни, острови, градове и села често менят господарите си (венецианци или османци). И като краен резултат настъпва време на упадък.