Градовете в условията на османското владичество повишават ролята си като административни, занаятчийски и търговски центрове. Организацията на градското стопанство се осъществява чрез цеховете, т.нар. еснафи, които обединяват занаятчиите по отрасли, регламентират видовете и качеството на стоките, доставят суровини, отговарят за изпълнението на държавните поръчки, за плащането на данъците и пр. Кадията в съгласие с еснафските ръководства и търговците определя максималните и минималните цени на стоките, а подвластен нему чиновник следи за прилагането на законите и осигурява ред на пазара. Портата установява монополни държавни цени върху някои занаятчийски и селскостопански произведения. Въвежда се системата на вътрешни мита, събирани при внасяне на стоки в града. Оформят се градски пазари, на които селяните от околните села продават продукти на своето производство и купуват необходимите им метални изделия, занаятчийски произведения, сол и пр. Внасят се и чуждестранни стоки, предимно скъпи изделия, предназначени за господстващата класа. Парични капитали се влагат освен в търговия и в разни лихварски операции, свързани със системата на откупуване на държавните данъци — откупуват се обекти на огромни за онова време суми, след което раята от съответните села и градове попада под безконтролния грабеж на откупвачите. Както търговията, така и лихварството не способстват за зараждането на нови социално-икономически отношения, а натрупаните капитали имат повече паразитен характер и служат като средство за увеличаване на експлоатацията на раята.
Османското господство превръща балканските народи в безправна рая и в политическо отношение. Християните не могат да заемат административни длъжности в държавния апарат, нямат право да свидетелстват в съда срещу мюсюлмани, ограбването на техния имот, поругаването на семейната им чест, дори убиването им не се смята за престъпление. Установява се една система на народностна, религиозна и политическа дискриминация, при която всеки мюсюлманин се смята за по-високопоставен поданик на султана от който и да било християнин. Спахиите християни, домогнали се първоначално до правото да събират рента в своя полза срещу задължение за участие във войните на султана, са принудени в преобладаващата си част да се помохамеданчат и да се слеят с османската господстваща класа. С това, разбира се, социалните различия сред местното население не изчезват. Запазва се един тънък слой от спахии християни, откупвачи на данъци, лихвари и др., които обслужват османската управленска система и получават облаги от това. По селата се издигат и по-заможни хора, които посредничат между християнското население и османската власт. Тяхната роля нараства с увеличаването на богатствата им. Част от тях се включват по-сетне в националноосвободителното движение на своите народи.
В областите с автономно управление под османска власт
В областите с автономно управление под османска власт се запазват и развиват социално-икономическите отношения, съществували преди османското нашествие. Така във Влахия, Молдова и Трансилвания се развиват феодално-крепостни-ческите отношения. Селяните се делят на две групи — закрепостени и свободни. Крепостните селяни са обложени с натурални данъци и повинности, дават една десета част от своята продукция на болярите и им работят ангария определен брой дни в годината. Свободните селяни нямат задължения към болярите, но отбиват повинности в полза на държавата и служат като пехотинци в армията. Князете даряват по своя воля земи със свободни селяни на едни или други боляри, след което и тези селяни биват закрепостявани. Така с течение на времето слоят от свободни селяни непрекъснато намалява, а болярството укрепва. За да си осигури средства за борбата срещу османското господство, князът Михаил Храбри увеличава в края на XVI век данъците и конфискува много земи на свободни селяни, закупени след това от болярите. Издават се и съответни нормативни актове, които утвърждават крепостното състояние на селячеството и дават редица привилегии на болярството. Основани на крепостническия труд, болярските стопанства се разширяват и през
XVII век стават важен източник на продоволствени стоки за Османската империя, главно Цариград. Развива се и търговията, в която се включват фанариотски гърци, нараства числеността на градовете, откриват се големи занаятчийски работилници, разширява се вътрешният пазар.