Всичко това, естествено, не би могло да се случи без наличието на силна войска. Превъзходството на Османската империя пред нейните противници от онова време е тъкмо в това — тя има силна армия, кавалерия, пехота, флот и специални части. Султанът може да тръгне на военен поход начело на една армия от 100–150 и дори 200 хиляди души, численост, трудно постижима за който и да било европейски владетел. Но въпросът не е само в количеството, още по-важно е качеството. През XV–XVI век и по този показател султанската военна сила превъзхожда силите на противниците си. Походите се осъществяват през летните месеци — от април до октомври — ноември. Те се организират старателно и методично — елитни войски, обози, снабдяване, всичко работи точно, като добре смазана машина. В боя напред върви пехотата, подкрепяна от артилерията, а по фланговете действа конницата, ефективите се разгръщат бързо, бойните единици са маневрени, има строга дисциплина и ред. И това е така, защото Османската империя е централизирана държава и нейната армия е свързана само с личността на султана. Докато войските на европейските владетели имат повече господари, те са тежкоподвижни рицари, често пъти арогантни, недисциплинирани или увлечени в пиянство и хазартни игри.
За поддържането на такава армия, каквато има Османската империя, естествено, са нужни огромни средства. През XV–XVI век тя ги има. Източниците на приходи са многобройни и най-различни: постъпления от данъци, с които е обложено населението (градско и селско) на обширната империя; приходи от султански хасове; ежегодни вноски от подвластните територии (Влахия, Молдова, Трансилвания, Египет, Алжир, Тунис и пр.); вноски от дадени под аренда пристанища, мини, кариери и други обекти — само от дадените под аренда пристанища между Цариград и Измир през 1476 г. хазната получава 14 млн. акчета (1110 кг злато). Освен това самите войни са много доходно предприятие — завладяване на нови земи, превръщани в пашалъци и санджаци, отнасяне на имущества от там, налагане на контрибуции и данъци на победените (на два пъти през XVI век, през 1540 г. и през 1571 г. Венеция плаща по 300 хиляди талера обезщетение. През 1568 г. и Австрия се задължава да плаща 30 хиляди талера ежегоден данък на султана).
За силна армия очевидно не е достатъчна само голяма държава (владетел) с много пари. Особено необходима е икономическа и политическа стабилност. През XV–XVI век в Османската империя и това е налице. Тя обединява много страни с различно историческо наследство, но не вкарва всички в един калъп. От етническа гледна точка империята съвсем не е „турска“, а космополитна — тюрки, араби, кюрди, гърци, славяни, албанци, унгарци, власи, цигани и др., при което тюрките не са мнозинство. Доколкото има „деление“ на поданиците на султана, то се осъществява по религиозен признак — мюсюлманин, немюсюлманин. По това време националната идея още не е станала разрушителен фактор за империята — такъв тя ще стане 2–3 века по-късно. А и отграничаването „правоверен“ — „гяурин“ не води до някакви сериозни сблъсъци — налага се политиката на верска търпимост. Наистина мюсюлманинът има предимства пред немюсюлманина, но последният не се прогонва от неговата бащина, плаща данъци и си работи земята, отваря магазин и произвежда занаятчийски изделия или развива търговия, а ако се стреми към кариера като султански служител, може да приеме исляма. В Османската империя не се държи нито на етнически, нито на аристократически произход — достатъчно е кандидатът за кариера да е способен мюсюлманин и може да се издигне до най-високи постове, в това число и велик везир (от 1453 г. до 1623 г. се изреждат 47 велики везири, от тях само петима са от тюркски произход).
Може в случая да се констатира, че ръководството на Османската империя приема и „услугите“ на немюсюлманските си поданици: във войните и походите на султана редовно се включват със свои войски немюсюлмански васали; Портата векове наред „съвместно“ работи с цариградските гърци от квартала Фенер и Цариградската патриаршия като православна църковно-религиозна институция. Някои от тия т.нар. фанариоти, потомци на византийски аристократически родове, притежават огромни богатства, държат търговията по море, откупуват събирането на държавни приходи, участват в лихварски операции, заемат високи постове в Цариградската патриаршия, стават князе на Влахия и Молдова, влизат в централната администрация на Османската империя, като преводачи и секретари в канцеларии имат достъп до външнополитическата кореспонденция или участват в преговори с други държави и влияят върху формирането и воденето на държавната политика.
Основните прояви на икономическата и политическата стабилност на Османската империя през XV–XVI век могат най-общо да се очертаят в три направления. Първо, преодоляване на хаоса, съществувал в Мала Азия и на Балканите в доосманско време. Сега цялата държавно-политическа и икономическа система на огромната империя признава само един владетел и се подчинява само на един център. Второ, сравнително добре регулирано от държавата проспериращо стопанство, градско и селско. Цяла мрежа от държавни служители поема грижата за доброто функциониране на икономиката — селскостопанско производство, митници, солници, мини, оризища, цени, пазари, магазини и пр. Държавата взема мерки да няма обезлюдени райони и неорани ниви (от запустели села не идват данъчни приходи!). Същевременно със своите големи консумативни центрове (Цариград, Одрин, Бурса, Солун и др.) империята става огромен пазар, който поема всякакъв вид продукция. Трето, отсъствие на големи антиосмански движения, насочени срещу установения порядък. Наистина има недоволства, има прояви на неподчинение или бунтове във войската, но султанската империя е и деспотична държава, тя се справя с противниците си без всякаква милост и пощада (установява се практика евентуалните бъдещи наследници или възможни претенденти за престола, братя и синове на султана, да се държат в „кафез“ или своевременно да се избиват). Сепаратизмът в Османската импеирия не е явление на XV–XVI век, и той като националната идея носи доста по-късна дата.