Освен всичко това през XV–XVI век Османската империя има и силни държавни мъже — султаните Мехмед II Фатих (1444–1446, 1451–1481) и Сюлейман Великолепни (1523–1566) и великите везири Ибрахим паша (1523–1536) и Мехмед Соколович (1565–1579).
Друго става положението през следващия XVII век — още в първите 20 години на този век се появяват признаци на упадък, на престола се редят слаби безлични султани, нови завоевания вече няма, напротив, империята започва да губи, средствата не стигат за издръжка на прекомерно набъбналата бюрокрация и войска, избухват бунтове, падат глави на бунтовници, велики везири и султани. През средата на XVII век империята се оказва едва ли не в състояние на анархия, при което всеки опит за нейното оздравяване чрез някакви реформи среща яростната съпротива на имащите власт и сила консервативни среди на обществото. Едва във времето на везирите Кюпрюлю (1656–1683) се забелязват признаци на стабилизация, но след това отслабването на огромната държава продължава с още по-ускорен темп. В крайна сметка постепенно, но сигурно Османската империя се превръща в „болен човек“ край Босфора, за чието наследство ще се явят дузина действителни и мними наследници.
Европа: изравняване на силите и планове за подялба на европейските владения на султана
Европа в случая се схваща не като единно цяло, а като отделни държави и сили, противопоставяли се на османската инвазия и водили войни с Османската империя на балкански терен. До края на XVI век те обикновено губят сраженията си с тази империя и отстъпват. В резултат на това Унгария е отстранена от сцената, Венеция се оттегля от Източното Средиземноморие, изчерпва се кръстоносната идея. Австрийската империя обаче успява да се защити. И не само това — тя става средноевропейска сила, която организира съпротивата срещу османското настъпление на запад. Главната жива сила на тази съпротива се оказват народите от северозападната част на Балканския полуостров, намиращи се под австрийска власт: Военната граница, Пречанските сърби, хърватите и словенците — те изиграват ролята на форпост на християнския свят срещу османския натиск към Средна и Западна Европа. Австрийската империя пък е обединителната държавноорганизираща военна сила, която набира инерция за победа над нашествениците. И след един век отстъпления и поражения, преселвания и връщания се стига до изравняване на силите.
Във взаимоотношенията между Европа и Османската империя в края на XVI и началото на XVII век вече са налице явления, които ще играят важна роля в историята на Европейския югоизток през следващите два-три века. Първо, изчерпва се османската настъпателна мощ. Империята е пръснала силите си в много посоки и трудно удържа под свой контрол периферните си владения — там има само отделни гарнизони или несигурни васали, готови всеки момент да се отметнат. Второ, след ликвидирането на Унгария Австрийската империя се изпречва на пътя на османската инвазия. Трето, от север се задава Русия като издигаща се силна държава, готова да се включи в антиосманска акция и да стане главен поборник за разрушаване на Османската империя. Четвърто, Франция и Англия показват готовност за покровителство над Османската империя. Още през 1536 г. между Франция и Портата се установяват т.нар. капитулации — конвенции за дейност на френски консули и търговци на територията на Османската империя, благоприятни за Франция. В началото на XVII век с подобни конвенции се сдобиват Англия и Нидерландия. В Истанбул се настаняват постоянни посланичества на тия държави, в пристанищните градове се отварят консулства, там се заселват техни търговци, нараства влиянието им в Ориента, поради което интересът им към радикални антиосмански акции намалява. Оттук и неизменно добрите френско-османски отношения, както и незаангажирането на Англия срещу Османската империя.