Така очертаните тенденции се проявяват във всички следващи събития, особено по време на войните от XVII–XVIII век. През 1593 г. избухва война между Австрия и Османската империя. Във военните действия на страната на Австрия се включват Испания и Папската държава, а от 1594 г. и влашкият войвода Михаил Храбри, трансилванският княз Сигизмунд Баторий и молдовският господар Арон, отхвърлили васалната си зависимост към Портата. Войната продължава 13 години и се води с променлив успех или неуспех ту за едната, ту за другата страна. Тя показва изравняване в съотношението на силите и завършва с подписване на Ситваторокския мирен договор, по силата на който се възстановява статуквото отпреди избухването на конфликта. За първи път османските представители преговарят с противниците си като с равни и без да искат обезщетение, годишен данък или признание на сюзеренитет.
След тази голяма война следват около 50 „мирни“ години, през което време Османската империя е обхваната от вътрешна криза и анархия, а Австрийската империя укрепва, там засилва позицията си централистично-абсолютисткото начало с претенции за „просветен“ абсолютизъм. През 1645 г. избухва война между Венеция и Османската империя заради остров Крит. На помощ на Венеция отново се включват Папството и Испания. Войната трае 24 години и също се води с победи и поражения ту за едната, ту за другата воюваща групировка. На два пъти венецианският флот прегражда Дарданелите (през 1656 г.), османците изоставят някои острови в Егейско море, а в Цариград настъпва паника. Накрая Венеция губи остров Крит, но Османската империя няма сили за нещо повече — главният неин неприятел в Европа остава Австрия, която се готви да започне да отчупва парче по парче от голямата султанска погача.
Най-показателна в случая е следващата война, тази от 1683 г. до 1699 г. Портата започва война с намерение да овладее Виена като главно препятствие за нови завоевания. Австрийската столица обаче издържа обсадата. На помощ на Австрия идват полски войски начело с Ян Собйески и османската армия търпи тежко поражение. Образува се нова европейска коалиция от Австрия, Полша, Венеция и Малта, към която през 1686 г. се присъединява и Русия. Тази „Свещена лига“ нанася редица едри поражения на османците: 1686 г. австрийците влизат в Буда, 1687 г. венецианците превземат Пелопонес и влизат в Атина, 1688 г. австрийците превземат Белград, а на следващата година предприемат настъпление през Сърбия и Македония към Адриатическо море, като един отряд начело с ген. Пиколомини стига до Скопие и Призрен. Успехите на Австрия обаче предизвикват ревността на Франция, избухва австро-френска война, австрийските войски се изтеглят от балканския театър на военни действия, а Османската империя напряга сетни сили и постига временен превес. След още няколко години война, по време на която султанските войски търпят нови поражения (битка на р. Тиса, 1697 г.), през 1699 г. е сключен мирен договор в Карловац: Австрия получава Унгария, Трансилвания, Бачка и по-голямата част от Славония, към Венеция се присъединяват Пелопонес, шест крепости в Далмация и редица острови, Полша се разширява в Подолието и Украйна на запад от р. Днепър, а Русия стъпва в Азов. Това всъщност е първата голяма подялба на османските владения в Европа.
През XVIII век Османската империя води поредица нови неуспешни войни с европейските си противници. Сега вече не тя заплашва Европа, а обратно: османската военна мощ е на изчерпване, а силите на Европа (Русия, Австрия и др.) са в подем и кроят планове за подялба на османското „наследство“.
Най-активен поборник за ликвидиране на османското господство на Балканите става Русия. И ако Петър Велики, общо взето, търпи неуспех (войната от 1710–1711), то Екатерина Втора постига блестящи победи: във войната от 1768–1774 г. руската армия нанася редица поражения на османските войски и овладява Бесарабия, Молдова и Влахия, като излиза на Дунав. В Средиземно море пристига част от руския балтийски флот, който громи османските военноморски сили. Сключва се мир в Кючюк Кайнарджа (1774), по силата на който Портата отстъпва Керч и района между Днепър и Буг, отказва се от върховната си власт над Кримско-татарското ханство и кавказките народи, допуска свобода на търговията и преминаване на руските кораби през Проливите, признава правото на Русия да покровителства православната църква в Османската империя и й предоставя същите капитулационни права в империята, каквито имат Франция, Англия и други европейски държави. В следващата война с Русия (1787–1791), в която се намесва и Австрия, Портата губи всякаква надежда да си възвърне Крим, отстъпва територията между Буг и Днепър с крепостта Очаков, потвърждава по-раншните права на Русия, в това число и правото за покровителстване на християните.