Друга форма на съпротива са локалните антиосмански въстания за възстановяване на положението от предосманския период. Такова въстание избухва още през 1403 г. Негов организатор е Константин, син на българския цар Иван Срацимир. След падането на Видинското царство той се озовава в Унгария. Възползвайки се от междуособиците в Османската империя след битката при Анкара през 1402 г., той призовава населението от Видинско и по долината на р. Тимок на въстание. Към движението се присъединява братовчед му Фружин, син на българския цар Иван Шишман. Това въстание не постига нищо — въстаниците са разбити от един от Баязидовите синове.
Следващото въстание е това на Скендерберг в Албания. То започва по време на похода на Владислав II Ягело (Варненчик) през 1443 г. Тогава помохамеданченият албанец, санджакбей на Дебър Скендерберг (албанското му име е Георг Кастриоти), участва в армията на султан Мурад II, която посреща европейските сили при Ниш и търпи поражение. Възползвайки се от това, със своя албански отряд Скендерберг се отделя от султанската войска, връща се в Албания и обявява въстание. Около него се обединяват албанските феодали, образуват един съюз, наречен Албанска лига, създават своя войска и в продължение на няколко десетилетия успешно отстояват албанската независимост. Неколкократно османските султани Мурад II и Мехмед II предприемат походи в Албания и обсаждат крепостта Круя (1448 г., 1450 г., 1457 г, 1467 г.), но търпят големи загуби и се връщат с празни ръце. По това време Албанската лига поддържа отношения с Унгария, Папството, Неаполитанското кралство и пр., като навсякъде търси подкрепа срещу османските набези в Албания. През 1466–1467 г. самият Скендерберг посещава Рим и Неапол, навсякъде приет радушно, но без решаваща помощ отникъде. През 1476–1478 г., вече след смъртта на Скендерберг, османските войски отново са пред стените на Круя, разбиват албанските сили и превземат крепостта. Разорена и опустошена от дългите войни, Албания капитулира.
Друга проява на антиосманско освободително движение е участието на балканските народи във войните на европейските държави срещу Османската империя. По своите мащаби и характер на действие това движение се представя като спомагателен фактор в събитията: европейските държави (Австрия, Венеция, Папската държава, Испания, Русия, Полша) водят една или друга война срещу Османската империя и сили на балканските народи взаимодействат с европейските противници на Портата. Този етап на „участие“ в събитията продължава няколко века, все до края на XVIII век.
Проследени в хронологична последователност, участията на балканските народи във войните на европейските държави срещу Османската империя през XV–XVIII век показват следната картина:
1443–1444 г. — поход на Владислав Варненчик, в който участват много сърби и влашки войски, както и много българи (по някои сведения около 12 хиляди души).
1460 г. — Папството, Венеция, Унгария и Скендерберг подготвят кръстоносен поход. Влашкият княз Влад IV Цепеш подкрепя идеята, разбива османските войски в Никополско и опустошава крайдунавските османски владения.
1537–1539 г. — война между Венеция и Османската империя, в която на страната на Венеция със свои доброволчески отряди и дружини се бият хиляди албанци и гърци.
1570–1571 г. — война на Венеция, Испания, Папската държава и малтийските рицари за Кипър. Гърците и албанците от островите, Адриатическото крайбрежие, Пелопонес и Епир са основните сили на морските екипажи на съюзниците и допринасят за поражението на османския флот в битката при Лепанто (1571).
1593–1606 г. — война на европейската коалиция (Австрия, Испания, Папската държава) срещу Османската империя. През 1594 г. избухва въстание на банатските сърби, въоръжени чети нападат османски войскови части и завземат гр. Вършац. През същата година избухва въстание и в Албания, което продължава около две години. В открита война с Османската империя през 1594 г. влиза и влашкият войвода Михаил Храбри (Витязул). Заедно с неговите войски действа доброволческа конница, съставена от унгарци, сърби и българи, командвана от далматинеца Дели Марко и българина Баба Новак. Отрядът (около 4 хиляди души) прониква в Северна България и предприема редица нападения над османците в Никополско и Плевенско. Боевете продължават с променлив резултат няколко години. През 1598 г. влашкият войвода отново е отсам Дунав, разбива изпратените срещу него османски войски при Никопол и завзема западната половина на Северна България. Този успех ускорява избухването на подготвяното отпреди въстание в Търново, т.нар. Първо търновско въстание. За български цар е провъзгласен един мним потомък на Шишмановци под името Шишман III. Османските войски отблъскват влашкия княз отвъд Дунав и смазват въстанието. Спасявайки се от репресиите, многобройно българско население емигрира във Влахия. През 1597–1598 г. избухват въстания и в Сърбия, Херцеговина и Черна гора. Развива се въстаническо движение и в Пелопонес. Активно участие в освободителната борба взема православното духовенство.