Византия и средновековните балкански държави
Трябва да я спрат тези, които са първи на удара. През XIII–XIV век те обаче са в състояние на разпад. Византия изживява тежка вътрешна криза: отслабване на централната власт, нарастване мощта и влиянието на провинциалната поземлена аристокрация, социално и класово напрежение, корумпиран държавен апарат, династични борби и граждански войни. В крайна сметка империята се разпада на части, Мала Азия бързо е загубена, а в Цариград и Източна Тракия водят борба помежду си династиите на Кантакузините и Палеолозите. Скоро от Византия не ще остане нищо друго освен Константинопол. Сръбското кралство, доскоро могъща държава върху цялата средна и южна част на полуострова, в това число Епир, Тесалия и Беломорието, след смъртта на Стефан Душан (1355 г.) се разпада на отделни владения със самостоятелни владетели начело — Вълкашин, Углеша, Йоан Драгаш, Вук Бранкович, Никола Алтоманович, Балшичи, княз Лазар и др. Българската средновековна държава също се дели на части — Търновско царство, Видинско царство, Добруджанско царство. След временния възход при Бан Твърдко I (1353–1391) и средновековна Босна пропада. Средновековната хърватска държава отдавна е станала част от Унгария (по силата на Хърватско-унгарската уния от 1102 г.), там цари атмосфера на феодални междуособици и анархия.
И така в навечерието и в началния етап на османската инвазия на Балканите функционират множество малки и немощни държавни образувания, които взаимно се изтощават в междуособни борби, а териториите им често менят очертанията и владетелите си. При това тия последните влизат в разни съюзи и комбинации едни против други, като търсят подкрепа за своите начинания срещу съседите си в лицето и на новите пришълци, османлиите. В същото това време основната маса от населението, селяните, се намират в зависимост от феодалите, като са обременени с тежки данъци и повинности. При общата анархия и неразбория без сериозна държавно обединителна организация и сила те не могат да станат бариера срещу османското проникване в земите им.
Балканското общество през XIV век е във време на феодална раздробеност. Централизмът като принцип на държавно строителство и обществена организация е в тотална криза, която се развива с ускорен темп и съвпада с възхода на османската държава. Засилваща се османска държава, от една страна, и множество немощни балкански държавни образувания, неспособни нито сами да се защитят, нито да образуват антиосмански общ фронт, от друга — това е главната характеристика на политическата обстановка на Балканите по онова време.
Европа
Тя също е без държавно организираща обединителна сила, способна своевременно и резултатно да реагира на османското нахлуване на Балканите. Европейските владетели не отдават нужното внимание на османския фактор, те съзират този фактор едва след като Османската империя вече е станала суперсила. През XIV–XV век Англия и Франция водят помежду си стогодишна война (1337–1453), редят се битки, победи и поражения, навсякъде цари атмосфера на междуособици, борби за власт и богатства. Подобно е положението и в Германия — като единна държава тя изобщо не съществува, голям брой княжества, графства, баронства, рицарски имения и др. действат независимо едно от друго или едно срещу друго. Испания пък в продължение на няколко века (XI–XVI) е в т.нар. реконквиста — борба срещу арабите на своя територия. Западна Европа не е засегната непосредствено от османските набези и събитията на Балканите слабо я интересуват.
Като организираща обединителна сила на Запада преди и в началото на османския възход действа католическата църква, Папската държава. Тя лансира и благославя идеята за освобождаване на Йерусалим (Божигроб) от „неверниците“ мюсюлмани чрез организирането на кръстоносни походи. В резултат на това възникват редица силни опорни пунктове на католицизма в Източното Средиземноморие: Венеция става средиземноморска колониална империя, включваща към владенията си Егейските острови, градове в Пелопонес, острови по Йонийското крайбрежие и др.; на остров Родос се установява монашеско-рицарският орден на Йоанитите; остров Кипър става католическо кралство; на територията на Константинопол и околностите му около половин век (1204–1261) функционира Латинската империя; в Континентална Гърция и Пелопонес възникват редица малки латински княжества.