И още нещо. „Балканецът“ и под османците, и под Хабсбургите, и под Венеция има всички основания да бъде недоволен от съдбата си: бедност, безпросветност, примитивизъм, епидемии, болести, войни, битки, настъпления, отстъпления, плячкосвания, бесилки, набучвания на кол, разчеквания, удушавания, рязане на глави, изнасилвания и безчинства от всякакъв характер; чужда власт (османска, хабсбургска, венецианска), която работи за могъществото на чуждите империи, както и за своето собствено съществуване, но не и в името и от името на тези, които управлява; религиозна дискриминация, особено по отношение на източното православие, което и в трите империи е в „немилост“. Това е, което обикновеният статистически човек на Балканите ежедневно вижда десетилетия и векове наред.
От друга стана, между чуждите империи на Балканите съществува едно важно сходство — пъстри от етническа и църковно-религиозна гледна точка големи държави; отграничаване между населенията на религиозна основа. Съществуват, разбира се, и големи различия: Османската империя — тимарска система в абсолютистка централизирана държава, Австрийската империя — феодално-крепостническа система в съсловна държава със силна провинциална аристокрация; Османската империя — ислямска държава, Австрийската империя (и Венеция) — християнска католическа държава; Османската империя — ориенталски манталитет, варварски похвати в борбата срещу противниците, произволи, беззакония и корупция в огромни размери, а Австрийската империя — европейска цивилизация и повече ред и сигурност.
За балканските народи, естествено, по-приемлива е Хабсбургската монархия, респективно Западът. „Балканецът“ с право се надява на победа на кръста над полумесеца, т.е. Западът да спре османската експанзия и да прогони османлиите от Югоизточна Европа. Затова той е активен участник в войните на европейските държави срещу Османската империя. Неговото участие във тия войни е дълъг етап в освободителното му антиосманско движение, заел няколко века. Основна характеристика на този етап е неговата спомагателна функция — водят се войни срещу Османската империя и балканските народи участват в тях на страната на Европа като второстепенен спомагателен фактор. Те обаче ще се разочароват и от Европа и ще стигнат в крайна сметка до следващия етап на своето антиосманско действие — организирано самостоятелно национално движение за освобождение и създаване на собствени национални държави. Деветнайсетият век е векът на този етап.
КЪМ НАЦИОНАЛНА ЕМАНЦИПАЦИЯ И СОБСТВЕНА ДЪРЖАВА
В историческото развитие на балканските народи през XVII–XVIII век възникват нови тенденции: разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа система; засилващо се съперничество между европейските сили за влияние и господство в Европейския югоизток; поява и възход на балкански нации.
През XIX век тези тенденции напълно се изявяват и намират съответен израз в задълбочаването на т.нар. Източен въпрос. Налага се в крайна сметка перспективата за разрушаване на Османската империя, а на по-късен етап — и на Хабсбургската монархия, създаване на балкански национални държави и подялба на балканското „наследство“ на чуждите империи между тия държави.
В целия сложен комплекс от влияния и взаимоотношения, действия и противодействия, които се развиват на балкански терен през XIX век, централно място заема националният въпрос. XIX век става век на нациите и тяхната борба за национална еманципация, за разрушаване на чуждите империи, за национално освобождение, за създаване и укрепване на собствени национални държави, за реализиране на едни или други завоевателни и хегемонистични амбиции. Сега отграничаването между населението на Балканския полуостров се осъществява не само на църковно-религиозна основа („правоверен“ — „гяурин“, източноправославен — католик), сега наред с религията и църквата голямо значение придобиват етническият произход, езикът, историята, националното съзнание и националното самочувствие. С други думи, отграничаването минава на национална основа, в резултат на което се „отглеждат“ модерни нации. На Балканите те са цяла дузина — гърци, сърби, румънци, черногорци, българи, турци, албанци, хървати, словенци, а напоследък и мюсюлмани (Босна) и македонци. Веднъж появили се и тръгнали по пътя на своя възход, всички те търсят своята национална изява, национална свобода и в крайна сметка — своя собствена държава, при един или друг териториален обхват, граници и взаимоотношения със съседите. Националната идея става голяма сила, която руши чуждите империи и ги лишава от историческа перспектива. И съвсем естествено възниква въпросът за подялба на чуждото наследство. Решаването на този въпрос неизбежно се свързва с учредяването и териториалния обхват на балканските национални държави. Оттук и проблемът за взаимоотношенията между балканските народи и противоречията между тях, които имат място в балканската действителност още от времето на прохождането на балканските нации.