Причините за това, разбира се, не трябва да се търсят само в динамиката на историческите процеси, но и в негативните последствия за стопанския, политически и преди всичко социален живот от непрекъснатите и изтощителни войни. Истинските размери на негативните явления обаче ще се проявят тепърва в живота и съдбата на народа.
БОРБИ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ И ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ ВИЗАНТИЙСКО РОБСТВО
По неизвестни причини цар Симеон остава за наследник на престола не първородния си син Михаил, а втория — Петър, който управлява страната повече от четиридесет години (927–968).
Още след встъпването си на престола Петър се оженва за внучката на византийския император — Мария, и сключва с Византия 40-годишен мирен договор.
Новата българска царица въвежда в двореца подчертана византийска пищност и церемониал, което предизвиква недоволството на останалите Симеонови синове и мнозинството от болярите. Направен е дори опит за съзаклятие на недоволните под ръководството на един от братята на цар Петър — Иван. Царят и неговият пръв помощник и фактически изпълнител на държавната власт — вуйчо му Георги Сурсувул обаче разкрили заговора.
Още в началото на царуването на Петър срещу България се опълчват всички, които били изпитвали дотогава бойната мощ на Симеон. Сърбите под водителството на избягалия от пленничество в България княз Чеслав вдигнали въстание и се освободили от българското владичество. България била нападната от маджари и печенеги. Маджарите преминавали през част от територията на България, опустошавали богати и плодородни части от нея и достигали дори чак до Цариград. Не по-малка опасност представлявала и укрепваща военната си мощ руска Киевска държава.
Редом с тези външни стълкновения, при все по-подчертаната поляризация на българското общество и икономически трудности от прекараните продължителни войни, в страната получава особено широко разпространение богомилското учение, наричано така по името на най-ревностния проповедник в България — поп Богомил.
Местна трансформация на познатите ереси от Предна Азия — манихейството и павликянството — учението на богомилите било по същество своеобразно дуалистическо възприемане на света от съчетание на добро и зло. Според богомилите всичко видимо е дело на Сатаната, а само човешката душа изхожда от Бога. Затова те отричали всички различия в обществото като прояви на сатанинското начало в уредбата на света. Само чрез отчуждаване от материалните блага и стремеж към просветление на душата е възможно спасението на човека. Богомилството отрича официалната църква и нейните служители, Стария завет и всички молитви с изключение на „Отче наш“. Негативно отношение богомилите са имали към цялата държава, обществената йерархия и семейството. Въпреки всичко, в зависимост от проникване в глъбините на учението си богомилите са се подразделили на „съвършени“, „верващи“ и „слушатели“. Организирали се в „богомилски общини“ начело със старей-шина, наричан „дедец“.
В продължение на следващите две столетия богомилството получава разпространение не само в България, но и в редица страни — Босна, Италия, Южна Франция, Северна Испания — придобивайки местни трансформации и названия.
Официалната власт по времето на цар Петър, а и по-късно, предприемала организирано преследване на богомилите, разправяйки се жестоко с цели богомилски общини. Това тя е вършела убедена в разрушителната роля, която еретическото учение е играло не само за обществената структура, но и за държавната независимост.
Освен официалните широко прилагани репресивни мерки срещу богомилите, възниква и определена реакция както срещу еретиците, така и срещу засилващите се обществени неправди в страната. Проявите на този протест са били от различен характер — като се започне от пустинническото отшелничество на Йоан Рилски, канонизиран от българската църква по-късно като един от най-почитаните български светци, и се стигне до патетичния зов за изобличаване на еретиците и нравственото осъзнаване на самозабравили се властници и всенародно духовно просветление отправено в „Слово срещу богомилите“ на редовия български свещеник от X в. презвитер Козма.
Въпреки всичко това обаче както вътрешното, така и международното положение непрекъснато се влошавало. През 963 г. цар Петър възобновил мира с новия византийски император Никифор Фока със задължение да не допуща маджарите да преминават през българска територия. Притиснат обаче от влошаването на вътрешното и стопанското положение в страната, от все по-усложняващата се международна обстановка, само две години по-късно българският цар сключва договор с германския император Отон I и с маджарите, приемайки задължението да не пречи на последните да преминават през българска територия за нападение на Византия.