Това накарало Никифор Фока не само да започне война с България, но и да принуди с богати подаръци и обещания киевския княз Светослав да нападне България. Светослав нахлул в територията на българската държава през пролетта на 968 г. с шестдесетхилядна войска и след кръвопролитни боеве превзел 30 български крепости в Добруджа, като сам се настанил в старобългарската крепост Преславец (намираща се на днешния румънски остров Пъкъйул луй Соаре).
Така, получила писмеността си от България, а в известен смисъл и християнизирането, Киевска Рус нанася удар в гърба на България и то в един от най-критичните периоди на историята й. Нападението на киевския княз е причина за задълбочаване на вътрешната криза в страната и в този смисъл се оказва ключов момент за предстоящия бърз упадък, на изживялото само преди няколко десетилетия апогей на империя от европейски тип, Първо българско царство.
Тежко заболелият цар Петър се оттеглил същата година в монашество и на престола се възкачил синът му Борис II (968–971).
Опитвайки се безуспешно да сключи договор и получи помощ от Византия срещу нашествието от север, Борис II сключил мир с киевския княз, като приел неговото присъствие в североизточната част на страната си. Светослав, настанил се трайно в крепостта Дръстър (Силистра), се обявил за върховен разпоредител на руските и българските войски и отрядите от печенизи, нахлули заедно с войските на княза. През лятото на 970 г. Светослав се спуснал начело на обединените войски в Тракия, но византийците удържали пълна победа. На следващата година новият византийски император Йоан Цимисхий нахлул в Североизточна България, превзел столицата Преслав и я подложил на грабеж и унищожение. Официално императорът обяснил военната си операция като „помощ и освобождаване на българите от владичеството на Светослав“. Цимисхий дори оставил на престола младия Борис II. Това му било необходимо, за да принуди киевския княз да напусне Дръстър и останалите български крепости, и да се оттегли към далечната си северна столица.
След оттеглянето на русите на север от делтата на Дунав, Цимисхий оставил византийски гарнизони в североизточната част на страната, минал през опустошения Преслав и отвел като пленници цар Борис II със семейството му и брат му Роман в Цариград, обявявайки Мизия за присъединена към Византия.
Борбата на българския народ за запазване на независимостта далеч не била приключена. Цялата западна половина на Българското царство продължавала да живее независим живот, осъществяван от местните боляри. Още в първите години след падането на Преслав в западните части на българската държава проявил особена активност един от най-известните български боляри — комит Никола. Неговите синове Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, особено след смъртта на император Йоан Цимисхий през 976 г. и въз-шествието на новия император Василий II, започнали активно и на широк фронт военни действия срещу Византия. Давид и Мойсей наскоро след това били убити в сражения и фактически предводител на все по-увеличаващата се по численост българска войска станал Самуил, обявявайки за столица на България Охрид.
Византийците се опитали да премахнат Самуил чрез вътрешнодворцов преврат, но опитът им пропаднал и замесеният в заговора трети брат Аарон бил наказан с посичане заедно с цялото му семейство. По молба на Самуиловия син Гаврил-Радомир бил пощаден само синът на Аарон — Иван Владислав.
През 997 г. цар Борис II заедно с брат си Роман избягал от Цариград и се опитал да достигне свободната част на страната си. По пътя обаче Борис бил убит и в Охрид пристигнал само Роман. Самуил му отдал нужните на цар почести. През 991 г. Роман, попаднал отново във византийски плен, бил хвърлен от Василий II в тъмница. Починал в затвора в 997 г. Едва тогава Самуил се провъзгласява за цар на българите. Факт, който показва нравствените му качества, признаване континуитета и суверенитета на българската царска институция и легитимността на българския цар. Качества, на които трябва да завидят много от по-късните владетели и императори на Европа.
В следващите десет години цар Самуил разширявал непрекъснато територията на българското царство, освобождавайки почти цяла Мизия, включително и Преслав, Плиска, Дръстър и отвъддунавска България. Българските войски, водени от Самуил, нанасяли удари на византийците и се спуснали на юг през Епир и Тесалия до Коринт и Пелопонес. Император Василий II решил едва в 986 г., десет години след възшествието си на престола, да предприеме голям поход срещу България. Начело на многохилядната войска той се отправил през Тракия към Средец, но градът удържал обсадата му.