Въпреки това обединените сили на сърби, българи, власи и бошнаци дали решителна битка на нашественика на 15 юни 1389 г. на Косово поле (в западната част на Балканския полуостров). Обединената войска се водела от сръбския крал Лазар. Въпреки че в тази битка бил убит султан Мурад I, командването се поело от неговия син Баязид и той нанесъл съкрушително поражение на християнските войски. Битката при Косово поле изиграла ключова роля за завладяване на Балканския полуостров от турците.
На 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада столицата Търново паднала. Тъй като цар Иван Шишман се намирал в Никополската крепост, отбраната на столицата водел главата на българската църква патриарх Евтимий. След превземането на столицата аристокрацията и населението биват масово избивани, а царските дворци — ограбени, подпалени и опустошени. Цар Иван Шишман продължил още малко царуването си в Никопол, въпреки че столицата му била вече завладяна. Останало само Видинското българско царство. През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд повел на кръстоносен поход войските си срещу турците. С тях тръгнали и войските на последния български цар от Втората българска държава Иван Срацимир. В кървавата битка при Никопол турците нанесли тежко поражение на християнската войска. Това сложило край на Видинското царство и на съществуването на българска държава.
Турците заели цяла Гърция и Атина. На юг оставала защитена от стените си и отличното си стратегическо положение столицата на агонизиращата Византийска империя — Цариград.
ОСМАНСКОТО РОБСТВО И ОПИТИТЕ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ XV ДО XVII В.
След покоряването на българската държава, в последните години на XIV в. на Балканския полуостров с изключение на Цариград, запазили известна независимост жителите на Босна, Черна гора, Албания, Морейското деспотство в Пелопонес и васалните Сръбско и Влашко княжества. Това давало надежда на българското население за скорошно избавление от турското робство. Надеждата добила обаче още по-реални основания след първото голямо поражение нанесено на турските войски на 20 януари 1402 г. при Анкара от монголския пълководец Тамерлан. В това сражение бил пленен и султан Баязид. Вестта за поражението на „непобедимата“ турска армия разпалила дейността на български хайдушки чети, особено в западната част на страната.
През 1404 г. подпомогнати от Унгария, Влашко и Сръбското деспотство, българските князе Фружин и Константин — съответно синове на Иван Шишман и Иван Срацимир, вдигнали на въстание населението между Дунава и Стара планина. Въстанието първоначално имало голям успех; българската власт била възстановена на значителна територия. През 1409 г. Баязидовият син Сюлейман обаче успял да изтласка въстаналите войски към долината на река Морава, където им нанесъл поражение.
Според други източници въстанието продължило доста по-дълго и било потушено през 1413 г. край река Темска (приток на р. Българска Морава). Така или иначе, въстанието на князете Константин и Фружин е първото антитурско въстание в сърцето на завладените от османците Балкани. При това то избухнало в най-подходящия исторически момент — период на тежка междуособна криза в турската държава след пленяването на султан Баязид от Тамерлан и борбата за престолонаследието между синовете му. В този решителен период, когато византийци, генуезци, венецианци и родосци сключвали мирни споразумения така благоприятни за стабилизация на турците, единствено князете Константин и Фружин, подпомогнати от влашкия войвода Мирчо Стари, а по-късно от босненския крал Остоя и унгарския владетел Сигизмунд, въстават в единствения удобен период на криза в турското управление, с надежда да възстановят българското царство.
В първите две десетилетия на XV в. надеждата за освобождаване на България се подхранвала и от метежните действия на мюсюлманските секти, които водели упорити борби с официалната власт. Постоянно подкрепяна от българското население, съпротивляваща се на султанската власт секта е била и тази на Махмуд Бедредин, наричан още Бедредин Симави, чието учение представлявало смесица от българското богомилство и мюсюлманския мистицизъм.