Първите дейци на Възраждането в страната ни са били свещеници, учители, грамотни занаятчии и търговци, някои от които започващи своето поприще в служба на народа, преписвайки историята на Хилендарския монах и вдъхновявайки се от неговите идеи. Един от най-известните сред тях е свещеникът Стойко Владиславов от Котел, който през тежки изпитания посвещава целия си живот на светлата идея за пробуждането на народа си. Достигайки сан митрополит и приел новото си име — Софроний Врачански, този следовник на Паисий в края на живота си, след много преследвания и изпитания се установява във Влашко, където напечатва една от първите книги на новобългарски език — „Неделник“ — и се превръща във водител и вдъхновител на българската родолюбива емиграция в Букурещ. Именно Софроний подкрепя образуването на български военни части в помощ на започващата поредна руско-турска война в началото на XIX в. С това и с обръщението си до руския император за подпомагане освобождението на България, Софроний слага началото на нов етап в българската политическа дейност, целяща освобождението на страната.
През 1824 г. друг българин от Котел — Петър Берон — издава своя „Рибен буквар“, който пък поставя началото на новобългарското светско образование.
Интересът към българския народ и неговата историческа съдба се засилва в чужбина. Така в Русия, в края на 20-те години на XIX в. се появява книгата на украинския изследовател Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“, която по същество е довела до запознаване на определени кръгове в Русия със славното минало на българския народ и жалкото му сегашно съществуване под османско иго. Именно тази книга разпалва родолюбиви чувства у един състоятелен емигрант от Габрово в Одеса — Васил Евстатиевич Априлов. Прозрял необходимостта от широка обществена и просветна дейност за пробуждане на народа си, Априлов открива през 1835 г. първото българско светско училище в родния си град. За преподавател в това училище той привлича високоначетения духовник Неофит Рилски, който въвежда в българските училища прогресивната по това време взаимоучителна методика. От този момент, подпомагани от състоятелни българи и от целия народ, вдъхновявани от десетки и стотици български възрожденци и просветители, в страната се откриват все нови и нови светски български училища, които в 1876 г. достигат внушителната цифра 1500, включително и първата българска гимназия в град Болград, Бесарабия. Появили са се и специални училища за търговия — в Свищов, педагогически — в Пловдив и Щип.
Младите българи, макар и с оскъдни средства, разчитайки предимно на стипендии създавани с народни средства, се отправяли към европейските университети за добиване на висше образование. Всред народните просветители и благодетели се заговорило дори за откриване на български университет.
С руско-турските войни на Екатерина Велика през последните години на XVIII в., с които Русия завладява северните черноморски брегове, тя започва за пръв път да влияе на освободителното движение в България. Така надеждите на народа ни се насочват все повече към изявилата се на европейската историческа сцена и току-що създадена от Петър I Руска империя.
С Кючюккайнарджияския мирен договор (1774 г.) Русия не само добива излаз на Азовско море, но и права да се застъпва за християнското население в Турската империя. Следващата руско-турска война (1783 г.) й осигурява Крим и с това започва изтласкването на турското, татарското и черкезкото население от крайчерноморските райони.
Във всички руско-турски войни в края на XVIII и началото на XIX в. масово участват български доброволци на страната на руската армия. Дори през руско-турската война 1806–1812 г. е образувана и взима участие издържаната от българските емигрантски организации в Румъния „Българска земска войска“. Срещу тази самопожертвователна помощ на българите, очакващи подкрепа за своето освобождение, трябва да споменем и факти, които упорито се премълчаваха досега от заинтересовани историографи. Така още през първата руско-турска война — било чрез изтласкване, било чрез споразумения с турската страна, в България се прехвърлят чувствителни маси турци, татари и черкези, които играят злокобна роля при борбата на българския народ за свобода, а и дълги години след този период. В замяна на това от България чрез руски емисари се откъсват значителни части от българското население с обещания за по-добър и свободен живот и се заселват в новозавоюваните и безводни руски южни степи. Особено голяма е вълната на откъснатите от родината българи през руско-турската война 1828–1829 г. По различни сведения броят им се движи между 160 000 и 200 000 души. При това изселваните са българи предимно от Източна България и Одринска област, където масово се заселват депортираните от Крим и северното черноморско крайбрежие мюсюлмански маси. Изселвания на компактни маси българи са извършвани дори чак от северозападните краища на българските земи. Всичко това създава обществено движение срещу руските попълзновения да се обезбългаряват български етнически земи. Начело на тази борба решително застава Георги Стойков Раковски. В последните години този въпрос оставаше табу за преподаваната в нашите училища българска история. Със същото мълчание са покрити и други факти от този период. Така при руско-турската война 1828–1829 г., която осигурява свободата на Гърция и разширява до същата степен автономията на Сърбия и Влашко, фактически Дибич Забалкански заема голяма част от българските земи и дори завладява Одрин. Въпреки това обаче не става и дума за автономна българска област, за каквато българските първенци Софроний Врачански, Иван Замбин и Атанас Не-кович са отправяли прокламации до руския император още в началото на столетието.