Климент открива първия център в Кутмичевица — Западна Македония, с главни седалища Охрид и Девол. В Плиска школата се оглавява от Наум. По-късно след заминаването на последния за Охрид начело на книжовната школа в столицата застава Константин Преславски.
Глаголическата азбука, създадена от братята Кирил и Методий, имала характерна декоративна сложност и била трудна за изписване. Климент и неговите ученици в Охридската школа създават на българска земя много по-функционална азбука — кирилицата, която се превръща през следващите столетия в писмена цивилизация за много от народите между Адриатика и Тихия океан.
В своята школа Климент успява да подготви над 3500 проповедници, които започват ревностно делото си из цялата страна. По същество школата на Климент отговаря на изискванията за средновековните висши школи и може да се счита за първообраз на българо-славянския университет.
След близо десетгодишна преподавателска дейност Климент Охридски бил ръкоположен за „пръв епископ на българския език“ за обширна област от Македония и Западни Родопи.
В Плиска, а по-късно и в Преслав, активна и успешна книжовна и учителска дейност развили Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др.
Така по време на княз Борис I бил осъществен и третият важен фактор за формиране на българската народност — създаването на славянската писменост и българо-славянска писмена култура. Достижение, което е имало не само народностно значение, но и безспорно световно културно последствие.
След повече от две столетия сливането на славяните, прабългарите и завареното тракийско населени образувало нова оформена и самостоятелна българска народност със свои народностни черти и духовна култура, която ще остави забележителна следа в своето развитие.
През 889 г. княз Борис I отстъпил престола на най-големия си син. Новият княз Владимир-Расате (889--893) сключил съюзен договор с немския крал Арнулф насочен срещу Византия и попаднал бързо под влияние на недоволни от покръстването боляри. Направени били дори реални стъпки към възвръщането на езичеството в страната. Княз Борис напуснал манастира и с верни свои боляри пристигнал в столицата Плиска и свалил от престола Владимир-Расате, като го ослепил. Наказани били и други висши сановници, привърженици на идеята за връщане към езичеството.
За да скъса окончателно с езическото минало още през същата 893 г. Борис свикал големия църковно-народен събор, на който обявил възкачването на престола на по-малкия си син Симеон и преместването на столицата в Преслав. После се върнал отново в манастира, където починал през 907 г.
Особено важно последствие на църковно-народния събор от 893 г. е решението за пълна подмяна на византийското духовенство с българско и за налагането на българскославян-ския език като официален държавен и църковен език.
Симеон бил роден през 866 г. Младостта си прекарал в Цариград и завършил висшата Магнаурска школа. Овладял гръцки и арабски, служил си свободно с латински, той придобил изключително висока елинско-византийска образованост. При връщането си в страната взел активно участие в дейността на новосъздадените български книжовни школи. Баща му го подготвял за глава на българската църква. Събитията от 893 г. обаче го поставят на българския престол и му дават възможност да остави след себе си едни от най-блестящите страници в българската история.
Веднага след възкачването на престола новият владетел бил поставен пред изпитание. Дълго запазилите се бъл-гаро-византийски мирни отношения били застрашени от решението на император Лъв VI Философ да премести пристанището на българските стоки от Цариград в Солун. Постъпките на Симеон за отмяна на тази наредба срещали упорит отказ. Това наложило българските войски през 894 г. Да нахлуят в Източна Тракия и да нанесат няколко тежки поражения на византийците. Цариград потърсил помощ от маджарите, които нападнали от север България. Византийската флота се появила в устието на Дунав. Междувременно българският владетел привлякъл на своя страна печенегите и с тяхна помощ прогонил на запад маджарите в поречието на Среден Дунав, където останали завинаги.
Непосредствено след отстраняването на маджарската опасност българските войски се спуснали на юг, разгромили византийските войски при Булгарофигон (днешния Ба-баески) и се озовали пред стените на Цариград. Византийският император бил принуден да приеме исканията на българите и да сключи мир.
Още на няколко пъти след това при предизвикателства от страна на Византия Симеон показвал както боеспособността на войските си, така и блестящите си пълководчески качества. Това накарало византийците в 904 г. да сключат продължителен мир с България, при което признали безусловно южните й и западни граници. Южните български граници преминавали на 20 километра от Солун и в пределите на страната влизали трайно цяла Албания и Македония. Съгласно този договор византийската империя изплащала ежегодно голям данък на българската държава.