Луи Х (наречен Сприхавия) прокара суховата длан по прясно избръснатите си страни, като разглеждаше своето неугледно лице в огледалото, държано от бръснаря му Берюдан. Правейки това, меланхолично си помисли, че подобна физиономия някак си не приляга на един крал на Франция. Да си син на монарх, назован Хубавия, и да имаш подобна конска мутра, това си беше ирония на съдбата.
— Да ви направя ли педикюр, сир? — попита дебелият Берюдан.
Сприхавия завъртя глава в знак на отрицание. Това засега беше излишно. Тогава Берюдан заразтрива обилно лицето му с лосион.
В шатъра надникна Филип дьо Валоа, братовчед на краля, и подхвърли с иронични нотки в гласа си:
— Ако съдя по вида ви, братовчеде, не сте май много въодушевен от предстоящото сватбено празненство.
Луи Х беше слаба натура и поради това изпитваше постоянната нужда да се доверява на някого, дори това да е човек (какъвто бе случаят с Филип), който по-скоро щеше да злорадства пред неблагополучията му. Вместо отговор той посочи портрета, окачен на един от поддържащите шатъра колове. Портретът беше великолепен като изпълнение и изобразяваше едно разкошно русокосо момиче с небесносини очи, чиито хармонични черти можеха да развълнуват всеки със своето изящество. Това всъщност беше портретът на Клеманс Унгарска, за която кралят предстоеше да се ожени след броени часове, без никога да са се виждали преди.
— Опасявам се всячески от предстоящата среща, Филип — призна си Сприхавия.
— И защо така, братовчеде?
Сприхавия посочи унилото си и жълтеникаво лице, отразено в огледалото.
— Тя е тъй красива, а аз съм тъй грозен!
Валоа избухна в смях.
— Хайде, хайде, Луи! Не сте чак толкова грозен! Пък и в края на краищата сте крал. А един крал никога не може да бъде грозен!
До известна степен успокоен, Луи се надигна, за да посъзерцава по-отблизо портретното изображение на годеницата си. Тя пристигаше от Неапол за сватбеното празненство, което трябваше да се състои в Сен Лие в Шампан.
Този нов брачен съюз плашеше Сприхавия не само поради причината, която беше изтъкнал, но и защото имаше гузна съвест. Бидейки злополучен съпруг на фриволната Маргарита Бургундска, той бе станал и вдовец, като беше наредил тя да бъде удушена в тъмницата й. Не че угризенията му бяха кой знае какви — в края на краищата мръсницата си беше получила заслуженото. Но Сприхавия носеше в себе си страх от Божието правосъдие, както и се чувстваше неспокоен от проклятието, което Великият магистър на тамплиерите беше произнесъл от кладата спрямо целия им род.
Валоа, който междувременно също се бе приближил до портрета, кимна в знак на възхищение и възкликна, придружавайки това с въздишка, изразяваща немалко завист:
— Господи, колко е красива!
— И май на живо е още по-хубава — подхвърли кралят, поласкан от забележката на братовчед си. — Нали, Берюдан? — обърна се за подкрепа към бръснаря си.
— Това е самото слънце, превърнато в жена — отзова се бръснарят.
Валоа огледа въпросния индивид, сподобен с подпухнали клепачи и месести бърни.
— Значи ти си я виждал, приятелю?
— Имах честта да бъда изпратен в Неапол от месир краля, още преди официалните му представители, натоварени с това, да поискат ръката на мадам Унгарска — обясни бръснарят.
Валоа погледна изненадано към братовчед си. Да изпрати бръснаря си в подобна мисия беше една от поредните странни хрумвания, така присъщи на клетия Луи.
— Имам голямо доверие в преценките на Берюдан — обясни леко смутено Луи Х. — Преди да поискам ръката на Клеманс, държах да се уверя, че е с най-малкото приятен външен вид. Берюдан ме увери в това. А този портрет, който получих впоследствие, затвърди това
сведение. Опиши я пак, Берюдан!
След като грижливо изтри острието на бръснача, с който си служеше да обръсва четирите косъма, кълнящи по хлътналите страни на суверена, Берюдан с екстатично-замечтано изражение заяви:
— Мадам Унгарска е цялата грация и младост. Очите й са с цвета на лятното небе, кожата й е като от най-фино розово кадифе.
Гърлото на Валоа се сви. Той завиждаше на този си от всяка гледна точка жалък сам по себе си братовчед, който получаваше свише два безценни дара: трона на Франция и една прекрасна принцеса, която щеше да заеме място до него.
Валоа излезе навън, за да погледне слънчевия си ръчен часовник, и каза:
— Май е време, щастливи ми братовчеде, да се качим на конете и да отидем да посрещнем това осмо чудо на света!
Времето беше свъсено, но сърцето на краля бе озарено от вътрешна светлина. Разговорът с братовчед му бе разсеял тайните му тревоги и той дръзновено оглави ескорта си. По техния път жителите на Сен Лие, захласнати от кавалкадата, хвърляха цветя под копитата на конете и приветстваха краля.