— Защо? Бретан не си ли е бил френски? — учуди се най-искрено Берю.
— Не. Бил си е бретонски.
— Ха! Сега се сещам, че прабаба ми е била бретонка. То какво излиза дотук? Че всички французи сме чужденци! И при другите държави и народи ли е така?
— Повече или по-малко — да.
— Ами че защо са тогава тия кавги и трепаници за територии и граници, патриотични възвания и развявания на знамена?
— По отношение на този въпрос има два главни лагера: този на глобалистите, от една страна, и този на антиглобалистите-националисти, от друга. Зад глобализма се крият хора с мегаломански икономически и геополитически интереси и цели, които искат да направят от така или иначе исторически оформилите се със свои характеристики нации един синкретично-мултинационален миш-маш без чувство за определено и единно народностно самосъзнание и оттам — без съпротивителни сили, както и да превърнат техните държави във фиктивни формирования без суверенитет.
— И защо искат това?
— За да могат да правят навсякъде каквото си поискат.
— Ами те не знаят ли, че всеки, който е поискал това, в края на краищата си е счупвал главата?
— Знаят го, но пак искат да се пробват.
— Абе от тия проби малко ли хора си отиват мърцина… А антиглобалистите?
— Те знаят какво замислят глобалистите и не са съгласни.
Берю мълча известно време, пуфтейки, което при него обикновено издаваше свръхмерен мисловен процес. След известно време каза:
— Чак сега започват да ми се изясняват някои работици и цялата тази кондика не ми харесва. Въпросите, дето току-що ти зададох, все едно, че не съм ти ги задавал. Следващия път обаче, когато ни извикат да помагаме на жандармерията за разпръсване на антиглобалистка демонстрация, ще се покрия някъде… Това поне съм го изтренирал още по време на военната си служба. И какво станало по-нататък с тази Ан дьо Божоле?
— Както споменах вече, тя имала пипе в главата си. За да анексира Бретан, прибягнала до една проста хитрост: оженила подрастващия си брат за наследничката на бретанското херцогство Ан.
— Какво? И двете ли се казвали Ан?
— Йес, сър. И така, Шарл VIII встъпва в брак с бретонката и сяда на трона. За съжаление все го теглело към свади и вместо да се заеме кротко с инвентаризация и подредба на държавния магазин, тръгва на война с макаронаджиите с цел да превземе Неаполитанското кралство.
— Що за идея! Щом като толкова му е харесвал Наполи, защо просто не е ходел на почивка там като нормален човек? — с присъщата му мъдрост изрази неодобрението си Берюрие. — И какво? Успял ли е да завоюва това кралство?
— В началото — да. Но ако неаполитанските воини били бити, то малко по-късно жените им постигнали блестящ реванш.
— Какво искаш да кажеш? Че те всички били превъплъщения на Жана д’Арк?
— Не. Точно обратното: те разгромили френската армия именно защото не били нито девици, а още по-малко — светици. Тези кръшни южнячки така всмукали в лоното на плътските удоволствия френските войници, че последните считали окупацията на Неапол за пътуване в рая. Поне за известно време, докато не прихванали масово всевъзможни венерически болести, включително и най-лошата за времето — сифилис. Тогава спинът още не бил произведен. Тъй че последвала страшна епидемия, която не пощадила дори генералите. Заедно с разкапването на хоботите им се разкапал и духът на френските бойци по цялата военна йерархия.
— А кралят? — попита Берю със затаен дъх.
— Тъй като и той си падал по тънката част, получил съответното подаръче. Ето защо всички тези господа се видели принудени да се откажат от териториалните си завоевания и накрая си рекли: „Go home, дорде е време!“
— Ама че сюрпризче са имали благоверните им женици, когато героите са се завърнали вкъщи — изкикоти се Берю. Кой знае защо, тази масова драма го развесели, вместо да го натъжи. — Горе накичени с медали, долу — никакви фанфари! Дали ли са им поне пенсии на военноинвалиди?
— Съмнявам се, Дембо.
— И каква била в края на краищата цялостната равносметка?
— Никаква. Може да се каже, че тази военна кампания завършила с крах.
— Както по времето на галите? — спомни си Дебелия. — Явно, че във военно отношение с Италия не ни върви. Онези мандолиниери може и да са поплювковци, ама все успяват да се измъкнат някак си. И какво става по-нататък с Шарл VIII?
— Става нещо особено важно за него: той умира.
— От сифилис, едра шарка, трипер и гонорея едновременно?
— Не. Пада и си счупва главата в един от коридорите в Амбоаз.