— Сигурен ли си, че някой не му е извършил трепанацията с помощта на балтия или кюския?
— Известна мистерия витае над този случай, Дембо.
— Чини ми се, прекалено много мистерии от този порядък витаят, та и до ден-днешен.
— Там, където има борба за власт или пари, или и за двете, е така, мислителю мой. И нещо ми подсказва, че така ще бъде и занапред. Както и да е, след Шарл VIII ръка върху кралския жезъл слага неговият шурей Луи Орлеански, който по този начин става Луи XII. Преди това Луи XI насила го бил оженил за дъщеря си Жана — девойка, която представлявала физическа комбинация между Квазимодо и баба Яга.
— И аз веднъж, като се бях много насвяткал, треснах такава грозотия, че на сутринта, като се събудих и я видях, изведнъж изтрезнях и се ометох още преди да се запознаем. Тази ми постъпка не беше много кавалерска, но затуй пък беше от сърце… — прекъсна ме не особено уместно Берю.
— Луи XII си паднал по младата кралска вдовица и по Бретан, който тя представлявала, поискал развод и след това се оженил за нея. Така Бретанската херцогиня станала два пъти кралица на Франция, което си е постижение. Най-важното, с което Луи XII останал в паметта на френския народ, е това, че намалил съществено данъците, затова и бил наречен „Баща на народа“, което му прозвище останало до ден-днешен в Ларус. Той също нападнал Неапол със същия плачевен резултат като предшественика си. Човек да рече, че девизът на времето бил: „Виж Неапол и умри!“ И кой според теб става крал след това?
— Или Шарл IX, или Луи XIII.
— Не позна. Франсоа I.
— Най-после някакво разнообразие! Познавах навремето един Франсоа. Беше трезвеник, непушач, вегетарианец и планинар и се бе зарекъл, че по този начин ще стане и дълголетник. Но умря рано, завалията.
— От какво?
— От напрежение. Защото все му се пиеше, пушеше и ядеше — и то не какво да е, а печени пуйки. Накрая не издържа и получи разрив на сърцето…
— Това е твърде поучителен случай, но нека да продължа: Франсоа бил едновременно и братовчед, и зет на Луи XII, който, тъй като нямал мъжки наследник, знаел, че така или иначе короната ще мине на главата на братовчед му. И за да укрепи позициите на последния, пък и за да участва все пак поколението му в по-нататъшната щафета на властта, омъжил за него деветгодишната си дъщеричка. И за да предваря бурното ти възмущение по повод педофилия, Берю, съм длъжен да уточня, че по това време самият Франсоа бил само на четиринайсет години.
— Малко раничко са се развивали тогава — отбеляза Дебелия. — То вярно е, че и аз като бях на четиринайсет и работех като помощник-млекар, попляквах шефката, докато мъжът й правеше киселото мляко, но и през ума не ми е минавало да се женя, пък хеле за деветтодишна принцеса!
— Още като станал крал през 1515 година…
— 1515 година ми говори нещо. Не се ли е състояла тогава битката при Марна?
— Не, драги — битката при Маринян.
— Ъф кур! Къде ми е главата! Спомням си дори, че сме я спечелили ние. Само че не знам срещу кого.
— Срещу швейцарците.
— Ха! Че те освен да правят сирене, шоколади и часовници, нима са можели и да воюват?
— Тогава, Дембо, те са били най-добрите стрелци в Европа. Но така или иначе при Франсоа I били бити. След това той тръгнал по стъпките на своите предци и предприел военна кампания в Италия.
— Горките макаронаджии! Сигурно бая им е било писнало от тази наша мания. И този път какво сме донесли оттам?
— Шарл VIII донесъл от Италия куп срамни болести, но Франсоа I донесъл Леонардо да Винчи. От тази разлика произлиза и неговото величие. Най-после поредната ни италианска кампания прави стойностно завоевание: това на изкуството. Именно тогава Франсоа I, а и не само той, се заразява от вкуса към красотата. Разбира какво са живописта, скулптурата, приложните изкуства. Прихваща тежнението към красивото слово, към художественото вдъхновение и към изискания начин на живот в съответния артистичен амбианс. И започва да прави всичко възможно, за да стимулира развитието на литературата и изкуствата във Франция. Скоро резултатът е налице. Можем, и то със шрифт петит, да запълним цял едроформатен афиш с имената, които се появяват в тези области, за да останат завинаги в историята на нашата страна: Рабле, Клеман Маро, Ронсар, Монтен, Луиз Лабе, Бенвенуто Челини, Пиер Леско… Последният бива натоварен с пълната реконструкция на Лувъра. Възниква тъй нареченият хуманизъм, който се характеризира с реабилитирането на човека във всичките му измерения и с художествено-артистичните и философските ценности на забравения дотогава античен свят… След известно време, уви, тази светла картина е помрачена от безпощадната религиозна война между католици и протестанти…