„Започна се!“ — каза си развълнувано Аделин.
С властно движение кралят я привлече към себе си и докато едната му длан поемаше скъпоценностите, които тя му подаде, другата мина по прелестната й задница. Този път той се престори, че харесва много бижутата, ако и по качество да отстъпваха на онези, които вече му бе показал мъжът й. Купи ги всичките. За него това бяха дрънкулки, които смяташе по един или друг повод да подарява на антуража си. След това каза:
— Много ще ми е приятно, хубавице, да ви приема тази вечер в кралското си ложе. На стъмване ще изпратя хора, за да ви доведат тук. Така че бъдете готова.
Простотата, с която суверенът изрази едно желание, което редовите хора обикновено изразяват чрез серия заобикалки и тънки намеци, съкруши Аделин.
— Но, сир… — едва успя да отрони тя. — Това е невъзможно!
Кралят се навъси.
— Нима не знаете, госпожо Берюрон, че думата „невъзможно“ е забранена в кралството ми?
— Но съпругът ми… — начена в полушепот през изпръхналите си устни достопочтената съпруга.
— Ако говорите за червендалестия дебелак, който ме посети вчера, не се косете за него. Не си заслужава!
— Но той е обичлив и съответно ревнив съпруг! Никога не би се примирил с това!
— Волята на краля е закон, хубавице! Този никаквец би трябвало да не го забравя, ако не иска утре да затанцува въздушен танц в „Монфокон“15!
По категоричния му тон Аделин разбра, че животът на съпруга й е в ръцете й, или по-точно казано, между краката й. Тъй че не й остана нищо друго, освен да каже на краля, че ще бъде готова в уреченото време, след което си тръгна с разтреперани крака.
— Знаех си — отрони само Берюрон, когато жена му му разказа всичко. Тези две думи изразиха цялото объркване, отчаяние и морално крушение на почтения човек, какъвто беше. После добави: — Знаех си го. Твърде си хубава и това трябваше да се случи…
— Ако искаш, съпруже мили — промълви Аделин, — преди пристигането на ескорта, предназначен да ме отведе в Лувъра, ще замина при майка ми в провинцията. Само че за теб остава заплахата от „Монфокон“…
Берюрон потръпна. Беше ходил много пъти в „Монфокон“ на неделните екзекуции и ролята на обесен никак не го изкушаваше.
— Монфокон, Монфокон… — въздъхна унило клетникът.
Това си беше израз на примирение, който Аделин разбра, и отиде да си приготви вана с благовонни билки.
Берюрон от своя страна остана часове наред в състояние на пълно вцепенение, самообвинявайки се за суетата си, която го бе поставила пред ужасната алтернатива да умре или да стане рогоносец. Постепенно сърцето му се изпълни със студена омраза. Ако можеше да доближи суверена, щеше да го заколи без миг колебание.
Не можеше да издържа повече. Извика на жена си, че ще излезе за известно време, и изскочи на улицата. Вървеше бързо. Не го делеше много път от жилището на госпожа Пинюшет, вдовицата на негов приятел, починал неотдавна от болест, прихваната по време на италианската кампания, в която бе участвал. Берюрон завари госпожата седнала в кресло до прозореца. Това, което я разяждаше, съвсем не беше само вдовството й, а и коктейлът от едра шарка плюс сифилис, завещан й от покойния й съпруг. Тя нямаше и четирийсет години, а изглеждаше на двойно повече. Като видя Берюрон, не скри изненадата си. От доста време живееше самотно. По принцип, когато не са хубави, вдовиците не привличат приятелите на покойните си съпрузи. А това е още по-валидно, когато отгоре на всичко са и болни от болести, които ги правят по-ефикасни и от най-безобразното плашило в причиняването на смут у всичко живо, което ги види.
— Месир Берю! — възкликна тя непосредствено и спонтанно. — Каква изненада!
Берюрон я огледа с ужасени очи, питайки се дали би смогнал да осъществи своя замисъл. Но омразата, която го движеше, щеше да му даде сили за това. Тъй че се приближи до вдовицата с възможно най-галантна усмивка и с думите:
— Госпожо Пинюшет, вие сигурно ще сметнете, че това, което ще ви кажа, е неуместно и дори срамно, но аз съм длъжен да го направя.
Заинтригувана, вдовицата го покани да седне срещу нея и зачака.
— Работата е там, драга приятелко, че миналата нощ душата на съпруга ви ми изпрати сън. В този сън той ми каза, че вие креете и линеете, нещо, което го изпълва с мъка. Горкият човек плачеше и нареждаше, че сте още млада и изпълнена с въжделение и томление към телесните удоволствия. Словата му бяха тъй скръбни, че и аз се разплаках насън.
Сълзи се стекоха по хлътналите страни на изтерзаната от болести и самота госпожа Пинюшет и ридаейки, тя каза, че оценява високо душевната деликатност и моралните качества на покойния си съпруг и че наистина е тъжно за една жена, ненавършила и четирийсетте, да си ляга сама и да се отдава на нищо повече от любовни блянове.
15
Монфокон, мястото за екзекуции в Париж, се е намирал недалеч от сегашните студии на френската държавна телевизия. Още тогава там били представяни някои спектакли. (Бел. авт.)