— Ей, къде ще я намеря!
— Но ще се изложиш на смъртна опасност!
— Заради теб съм готов да поема този риск, зелчице моя — заяви Берюрикс. След което повтори с без крайна носталгия: — Зелчица… — И пред погледа му като мираж изплува видението на зелки, уханно врящи в тенджера заедно с едно зубърско ребро. И след като облиза устните си, добави: — Ще използвам това, че всички заплеси ще отидат да слушат генерала, който обикновено бая се увлича в патриотичните си словоизлияния, и ще се измъкна незабелязано от лагера…
— Освен царевица, гледай да намериш там и нещо друго, мили. Ако знаеш само колко съм гладна!
Берюрикс се замисли за пореден път.
— Дано из землището тук-таме са останали картофи. — И след кратка пауза добави колебливо: — А какво ще кажеш за паниран мозък на римлянин?
— Ох, нека не стигаме чак дотам! — отвърна фалшивата друидка.
Берюрикс стана и излезе с решителна крачка.
Изправен върху парадния си щит, придържан от четирима от най-атлетичните си воини, Верцингеторикс вече говореше. Той беше напет, красив и излъчваше смелост и благородство. Русите му коси блестяха под бледия светлик на слънцето, чиито лъчи успяваха от време на време да пробият през ниско стелещите се валма на облаците. Очите му блестяха.
— Приятели! — тъкмо казваше той. — При така стеклите се обстоятелства аз взех едно важно решение. — През насъбралото се войнство мина трепетна вълна. Верцингеторикс го обгърна с поглед, изразяваш, гордост и признателност. — Ние ще трябва да проявим издръжливост и решимост. Римляните се надяват да ни сломят чрез глада. Но ще се обезсърчат. Търпението им ще се изчерпи. Един ден на римските войскари ще им се прииска неудържимо да се приберат вкъщи. И в този именно ден ние ще можем да излезем най-после от това укрепление…
— Да, с краката напред — изкиска се саркастично, но дискретно Берюрикс. — Говори ми, генерале! Или имаш тайни резерви от пастърма, или притежаваш магическата способност да се храниш с илюзии…
И като обърна гръб на тълпата, Берюрикс се запрокрадва към фортификационния вал. Плътният и настойчив глас на великия вожд продължаваше да ечи зад гърба му:
— Галия ще си остане на галите! Никога не ще приемем чуждо иго…
Словата му бяха прекъснати от учтива акламация. Тук-таме се чу и колебливо „ура“.
Берюрикс вече беше почти достигнал фортификационната ограда, състояща се от високи и яки колове, когато чу отривист глас:
— Кой там?
Берюрикс се обърна и видя, че това бе един другар от галската стража. Отвърна му с усмивка:
— Не се паникьосвай, Глупаникс. Отивам по голяма нужда.
— Добре си, щом гъзът ти още не е хванал паяжина — промърмори мрачно часовоят и продължи обиколката си.
Берюрикс само това и чакаше, за да се заизкачва по оградата. От една страна, това му начинание беше затруднено от факта, че силите му бяха отпаднали, а от друга — улеснено от това, че напоследък бе свалил доста от теглото си. Тъй или иначе успя да стигне до върха на оградата, където развърза намотаните около прасеца му дълги каишки на сандалите, завърза ги една за друга и пристегна края около заострения връх на един от коловете. Това, освен че щеше да му позволи да се спусне долу, но щеше да му даде и възможност да се изкачи обратно, което иначе щеше да е невъзможно, тъй като оградата бе предвидливо наклонена навън с цел да бъде трудно преодолима. Та по този начин много скоро Берюрикс успешно стъпи в калта отвъд оградата. Странното е, че в този момент, въпреки обкръжаващите го опасности, той почувства, че го изпълва странно чувство за освобождение. Приведен, предпазливо се доближи до рова, опасващ цялото укрепление. Дъното му бе покрито с гъста тиня. Берюрикс се спусна долу и предприе прекосяването му, което беше мъчително, защото калта бе гъста и засмукваше крака му при всяка стъпка. Тъй че това начинание му отне доста усилия и време, но гладът и любовта го окриляваха. Трябваше на всяка цена да осигури храна и дегизировъчна свила на Лариретка. Защото тя беше идеалната жена — и развратна в коженото ложе, и същевременно вярна. В цяла Галия нямаше подобна доблестна куросмукачка, което си беше от значение в трудните времена, които преживяваха.
Когато най-сетне се измъкна на отсрещната страна на рова, Берюрикс беше станал целият черен от калта, тъй като неведнъж се беше просвал в нея. Недалеч оттам видя дим и надуши мирис на печено, а и на готвено месо, което тутакси му причини стомашни крампи. След серия прибежки достигна до едно поле, където римски войници бяха издигнали палатката си. Това беше нещо като аванпост, в който хората на Юлий Цезар явно се канеха да обядват. Берюрикс забеляза царевици, окачени на един кол. Съдбата му сервираше всичко наедно: и царевична свила, и обяд. А последната му месна храна, която беше споделил с Лариретка, се състоеше от един неразумно заблудил се в лагера плъх, който бе ловко заловил.