Наполеон писал на жена си, която се била приютила при баща си във Виена, да дойде при него заедно със синчето им. Но тя се оказала калпава съпруга — била станала вече метреса на австрийския генерал Нейперг. Тъй че дори не отговорила на писмата му и призивите в тях. Един ден, отчаян от мълчанието й, Наполеон нахлул в стаята на майка си, която го била последвала в изгнанието му, и й казал:
— Майко, разяжда ме изкушението да се върна във Франция и съответно да си върна и властта, но в същото време подозирам, че това ще е лудост и че ако не успея, този път всичко ще е окончателно загубено. Ти какво мислиш за това?
И винаги спокойната Летиция Буонапарте му отговорила мъдро:
— Сине, следвай повелите на вътрешния си глас…
— Не са били толкоз мъдри и двамата. Аз на негово място, ако се бях вече така вписал в страниците на историята, щях да си се кютна на припек в Мелба. Както ми описваш нещата, имал си е всичко, нужно човеку. Само дето щях да се озърна за две-три путаранки, ей тъй — за здраве, тонус и добро настроение. Но той, изглежда, си е бил голямо шило, дето в торба не седи…
— По принцип споделям твоето виждане, Дембо. Но неговият вътрешен глас му нашепнал други неща — той се натоварил на един кораб заедно с ликуващите си хора, на които присъдил предварително ордена на Почетния легион, и се насочил към Франция…
На това място прекъснах повествованието си, защото видях, че в бара влиза сладураната Валерия-Хортензия и се насочва към масата ни.
— Времето за действие дойде — каза ни тя. — Моята приятелка е готова да остави клипса в гримьорната си.
Скочихме от местата си и престо-престо, при това дискретисимо се паркирахме в гримьорната на Валерия. Предварително бяхме пробили малка дупчица над огледалото й с изглед точно върху масичката с клипса. Оставаше само със затаен дъх да дежурим подред.
— Сега продължавай — прошепна ми Берю, — а аз ще киризя през дупката.
— Трябва да пазим пълна тишина, кретен такъв, иначе рискуваме да провалим всичко…
— Ама ти ще ми шепнеш. Аз имам остър слух.
— Преди да продължа — отстъпих аз пред просбата му, — трябва да спомена това, че скоро след падането на императора довтасали роялистите в изгнание начело с граф Провансалски, или другояче казано, Луи XVIII — братът на Луи XVI. Та този подагричен дебелак се заел с извършването на Реставрацията, без при това да проявява особено въображение, още по-малко — блясък.
— Както го описваш, май по му е прилягало да се заеме с ресторантьорство, а не с реставрация! — изкикоти се (тихо) Берю.
— Благодаря ти, Дебелий, за тази уместна ремарка. Ще си я запиша… Французите хич не гледали с добро око на въпросния Луи XVIII и неговата свита. Изпатили от аристокрацията и нейните привилегии, не искали и да чуят за реституция. Освен това офицерите от Наполеоновата армия били заместени от роялистки офицери, което не се харесало на войниците. Наполеон разчитал за успеха си именно на всичко това, когато заедно с осемстотинте си гвардейци плюс триста войници дебаркирал в залива Жуан. Знаейки, че в частност областта Прованс е роялистки настроена, той поел през Алпите, като очаквал във всеки момент да му бъде преграден пътят. Напротив — навсякъде, откъдето минавал, го посрещали с акламации. Така преминал безпрепятствено двеста километра, докато не стигнал до Гренобъл, където обаче го чакала армия със заповед да го разбие. Наполеон и хората му застанали срещу й. Възцарила се тишина. Моментът бил съдбоносен. Наполеон се отделил напред с разтворен шинел и извикал: „Ако някой измежду вас иска да убие императора си — ето ме!“ Тогава войниците, вдигайки кепетата си на пушките, завикали: „Да живей императорът!“ Това бил решителен успех. Самият Наполеон казал по-късно: „До Гренобъл бях авантюрист, след Гренобъл пак станах суверен.“ Походът му продължил все по-победоносно. Онези, които били изпратени със заповед да го спрат — като например маршал Ней, — се присъединили към него. По-късно, споменавайки за този подвиг, Шатобриан ще напише: „Този човек сам-самичък нахлул във Франция и я завладял.“
— А ресторантьорът? — попита шепнешком Берю.
— Кой ресторантьор?
— Реставраторът Луи XVIII?
— А, той бързо драснал отново в самоизгнание.
Тоя ахмак сигурно винаги е държал в готовност за път куфара си.
— Сигурно. Впрочем новият имперски ред траял само сто дни. Но какви дни! Европа, която отдавна била изпаднала в стресово състояние от Наполеон, се обединила, за да му види сметката окончателно. Тя била наясно, че с дебелия подагрик Луи XVIII ще си живее живота, докато с Наполеон нови неприятности й били в кърпа вързани. Тъй че всички се мобилизирали срещу него: англичани, прусаци, австрийци, руснаци! И тогава последвало крушението при Ватерлоо. Цялата Стара гвардия на Наполеон загинала. Гвардейците се били с неистов кураж, преданост и самоотверженост, докато не паднал и последният. Напълно съкрушен и със съзнанието, че всичко е свършено за него, Наполеон решил да се постави под протекцията на Англия, разчитайки на някои рицарски правила. Това обаче се оказало утопия. Англичаните начаса го откарват на Света Елена.