При по-големи сделки търговците изчислявали стойността на стоката в торби какао, като една торба се равнявала приблизително на 24 000 зърна. Разбира се, такива огромни количества какаови зърна се оказали твърде неудобни за ежедневна търговия. Подобно на всички примитивни системи, при които търговията се ограничава до определени важни стоки, аптеките прибягвали до повече от една мерна единица за стандартизиране на размяната. В допълнение към какаовите зърна те въвели така наречените качтли, или тъкани памучни наметала, които по стойност варирали между 60 и 300 какаови зърна. Тези качтли се използвали за по-крупни финансови трансакции като например при покупка на роби или на човешки материал за жертвоприношенията, където използването на какао би било твърде неудобно. Списъкът на стандартизираните стоки с точно определена стойност включвал мъниста, раковини и медни звънци, които се използвали в стокообмена на север чак до територията на днешна Аризона.
Стоковите пари имали едно безспорно предимство: освен средство за размяна те представлявали и предмет на пряко потребление. Ацтеките винаги можели да смелят какаовите си пари на шоколад. За разлика от книжните пари и евтините монети, които лесно губят номиналната си стойност в зависимост от пазарната конюнктура или просто от физическо изхабяване, натуралните пари имат стойност сами по себе си, доколкото винаги могат да се използват по основното си предназначение, независимо от състоянието на пазара.
Подобно на другите видове пари обаче шоколадът няма собствена стойност извън точно определен културен контекст. За да има такава стойност, хората би трябвало да го оценяват като стока, т.е. да искат и да знаят как да го използват по предназначение. Култът към шоколада в Централна Америка като храна и разменно средство рязко контрастира с отношението на първите европейски пирати, пленили кораби, натоварени с какао — те помислили какаовите зърна за заешки изпражнения и просто изхвърлили целия товар в морето.
Ацтекската империя е една илюстрация за това колко сложни могат да бъдат икономическите и политическите отношения, дори при отсъствието на пари. Системата за разпределение на ацтеките може да се оцени като доста сложна за едно протопазарно стопанство в рамките на централизирана империя, основана на натурални налози и примитивни стокови пари. Чрез използване на определени стоки като разменно средство ацтеките съумели да достигнат ниво на развитие, от което до създаването на истински пари ги деляла една крачка. За съжаление те така и не направили тази крачка.
Навсякъде по света стоки като сол и тютюн, дървесни трупи и сушена риба, ориз и платове са използвани като разменно средство в различни исторически епохи. В някои части на индийския субконтинент местните жители използвали бадеми; местното населението на Гватемала — царевични мамули; древните асиро-вавилонски племена — ечемик. За жителите на островите Никобар разменно средство били кокосовите орехи, за монголците — пресовани калъпи чай, а за народите на Филипините, Япония, Бирма и други части на Югоизточна Азия — стандартната мярка за тегло на ориза.
Норвежците заплащали покупките си в масло, а през средните векове — и в сушена риба, която лесно се съхранявала и превръщала в други стоки или се разменяла срещу пари с търговците на Ханзата в Берген. Последните от своя страна препродавали рибата в Южна Европа, където много се търсела в петък, по време на Велики пости и в различни други случаи, когато католическата църква забранявала консумацията на месо.
В Китай, Северна Африка и Средиземноморието като разменно средство се използвала солта. С риск за живота си древните племена, населяващи Централна Сахара, добивали в солните мини големи количества сол, която оформяли на блокове с дължина близо метър и дебелина една педя. Тъй като в Сахара се намират най-чистите залежи на сол в света, керваните на търговците, пренасящи тези блокове, отдалеч изглеждали така, сякаш камилите били натоварени с мраморни плочи. Тъкмо поради своята изключителна чистота солта лесно можела да се нарязва на парчета с точно определен, стандартизиран размер. Търговците обикновено увивали в папирус по-малките блокчета сол, тези с по-ниска номинална стойност, за да ги предпазят от случайно изронване или от съзнателна „фалшификация“, т.е. изстъргване на част от дебелината от недобросъвестни потребители.
Съвременната английска дума salary — т.е. заплата, както и думата salario, която е обща за италианския, испанския и португалския език, произхождат от латинското sal — сол, и по-точно от неговата производна salarius, или солен. Смята се, че тази деривация идва от практиката на римските войници да се заплаща със сол или пък че с получените пари те си купували главно сол като подправка към безвкусната гарнизонна храна.