Волтер
История на пътуванията на Скарментадо
Аз съм роден в град Кандия в 1600 г. Баща ми беше управител на града. Спомням си, че един посредствен поет, наречен Иро, който беше немалко тъп, написа лоши стихове в моя възхвала и в тях изкарваше, че произлизам по права линия от цар Минос, но баща ми изпадна в немилост и поетът написа други стихове, в които вече произлизах от Пасифая и нейния любовник. Много зъл човек беше този Иро и при това най-скучният негодник в целия остров.
На петнайсетгодишна възраст баща ми ме изпрати да уча в Рим. Пристигнах с надеждата да науча всички истини, защото дотогава според обичаите на този свят, които се спазват от Китай до Алпите, ми бяха преподавали обратното. Монсеньор Профондо, до когото имах препоръчителни писма, беше особен човек и един от най-страшните учени, които някога е имало на света. Той искаше да ми преподава категориите на Аристотел и без малко не ме постави в категорията на своите „любимци“: едва се отървах. В Рим видях шествия, заклинания и няколко грабежа. Казваха, но това беше съвършено невярно, че сеньора Олимпия, една извънредно благоразумна личност, продавала много неща, които съвсем не бива да се продават. Аз бях тогава на възраст, на която всичко това ми изглеждаше много забавно. На една млада дама с много благи нрави, която се наричаше синьора Фатело, й хрумна да ме залюби. Тя беше ухажвана от преподобния отец Поанярдини и от преподобния отец Аконити, млад човек, обречен на един орден, който не съществува, тя ги помири, като ми подари благоволението си, но същевременно се излагах на опасност да бъда отлъчен от църквата и отровен. Заминах си твърде доволен от архитектурата на „Свети Петър“.
Пътувах из Франция, това беше времето на царуването на Луи Справедливи. Първото нещо, което ме питаха в тази страна, беше дали желая за закуска един къс от маршал д’Анкр, народът беше току-що изпекъл месото му, което раздаваха доста евтино на всички, които желаеха да го опитат.
Тази държава беше непрекъснато жертва на граждански войни, понякога заради едно място в Съвета, понякога заради спор от две страници. В течение на повече от шейсет години този огън, ту тлеещ, ту буйно раздухван, опустошаваше тази прекрасна страна. Това именно бяха свободите на англиканската църква. „Уви — казах си аз, — този народ е все пак благ по рождение: кой може да е изменил така неговия нрав? Той се шегува, а извършва Вартоломееви нощи. Блажено ще бъде времето, когато само ще се шегува.“
Минах в Англия: същите спорове възбуждаха и там същия бяс. За доброто на църквата благочестиви кашлици бяха решили с едно буре барут да вдигнат във въздуха краля, кралското семейство и целия парламент и да освободят Англия от тези еретици. Показаха ми мястото, където блаженопочившата кралица Мария, дъщеря на Хенри VIII, заповядала да изгорят повече от петстотин свои поданици. Един иберийски свещеник ме увери, че това било много благочестиво дело: първо, защото тези, които били изгорени, били англичани, и второ, защото те никога не вземали светена вода и не вярвали в дупката на свети Патрик. Той особено се учудваше, че кралица Мария още не е провъзгласена за светица, но се надяваше, че скоро ще бъде канонизирана, щом нейният племенник, кардиналът, намери малко свободно време.
Отидох в Холандия, където се надявах да намеря повече спокойствие при този флегматичен народ. Когато пристигнах в Хага, тъкмо режеха главата на един достопочтен старец. Това беше плешивата глава на министър-председателя Берневелд, човекът, който най-много бе заслужил за републиката. Изпълнен с жал, попитах какво престъпление е сторил и дали е извършил държавна измяна.
— Той е извършил нещо много по-лошо — отговори ми един проповедник с черен плащ, — той вярва, че човек може да бъде спасен и чрез добрите си дела, а не само чрез вярата си. Вие естествено разбирате, че ако такива мнения се наложат, републиката не би могла да съществува и че са нужни строги закони, за да се премахнат тези възмутителни гадости.
Един дълбокомислен политик от тази страна ми каза с въздишка:
— Уви, господине, тези добри времена няма да траят винаги. Само по една случайност този народ проявява такава ревност във вярата, в основата си неговият характер е склонен към отвратителната догма на търпимостта и един ден тази догма ще се наложи. Това ме кара да изтръпвам от ужас.
Що се отнася до мен, в очакване да настъпят тези пагубни времена на умереност и снизхождение, бързо напуснах тази страна, където строгостта на нравите не е смекчена от никакви развлечения, и се качих на един кораб, който заминаваше за Испания.
Дворът се намираше в Севиля, галеоните бяха пристигнали и от всичко се излъчваше изобилие и радост в най-хубавия сезон на годината. В дъното на една алея от портокалови и лимонови дървета видях нещо като огромна ограда, заобиколена с амфитеатрално наредени пейки, които бяха покрити със скъпоценни платове. Кралят, кралицата, инфантите и инфантките седяха под великолепен балдахин. Срещу августейшото семейство се намираше друг престол, но по-висок. Казах на един от моите спътници: