История на спортен клуб на хора с увреждания „Витоша“ (Софийски университет 2001–2007 г.)

Иван Янев История на спортен клуб на хора с увреждания „Витоша“ Софийски университет 2001–2007 г.

Посвещава се на 120-годишнината

на Софийския университет

ПРЕДГОВОР

Спортът за хората с увреждания е също толкова необходим, колкото и за хората без увреждания. Той се дели по същия начин на спорт за здраве и удоволствие, и на спорт за постигане на високи резултати. Разлика, разбира се, има и тя се състои в това, че спортът за хората с увреждания си има свои правила. Има адаптирани спортове, които са променени по начин, който позволява на човека или на хората с увреждания да ги практикуват, а същността им е запазена. Но има и специализирани спортове, т.е. такива, които са проектирани и създадени специално за хората с увреждания. Такива спортове са напр. голбал, торбал, които са за хора със зрителни затруднения. Има и други, и по всяка вероятност техният брой ще расте, защото в развитите страни, където условията позволяват, спортът е един от най-важните механизми за правилен и пълноценен живот.

При някои видове увреждания спортът има значителна рехабилитационна функция. Днес, когато една твърде голяма част от човечеството е с едно или друго увреждане, било то видимо или не, все повече ще се предприемат действия в посока към адаптирането им, за да бъдат пълноценни членове на съвременното общество. Времето, когато тези хора бяха отделяни в специализирани училища, предприятия, комплекси, домове и пр. е безвъзвратно отминало и в обозримото бъдеще няма никакви предпоставки това да се повтори. Вярно е, че в България до 1989 г. хората с увреждания нямаха трудности, произтичащи от битов характер, тъй като за тяхното битие се грижеше държавата и за всеки имаше както пенсия, така също и осигурено работно място в специализирано предприятие. Но усилията бяха насочени главно към тяхното изолиране от обществото, което е твърде погрешна политика. Вярно е, че значително по-лесно е да се уреди едно специализирано предприятие, в което да работят хора с увреждания, отколкото те да се интегрират в различни предприятия, където трябва да се адаптират съответните работни места, но това е правилният модел и именно той се прилага в развитите страни.

Естествено, че ролята на специализираните предприятия е твърде важна, защото не всички хора с увреждания могат да бъдат трудово интегрирани. Специализираните предприятия са пригодни и дори необходими най-вече за хората с нисък образователен ценз или такива със съпътстващи заболявания, които не им позволяват успешна трудова интеграция на общия работен пазар. За спорта до политическата промяна от 1989 г. ситуацията е много благоприятна, тъй като финансовите субсидии са напълно достатъчни, а оттам следва, че не са особено големи затрудненията в дейността по развитие на спорта сред хората с увреждания. Но тогава конюнктурата е твърде стереотипна, защото съюзите на хората с увреждания са тези организации, които получават държавна субсидия, а след това я разпределят по места и пера. Тази дейност при зрително затруднените се е извършвала от Съюза на слепите в България (ССБ).

С настъпването на т.нар. „демокрация“ съюзите започват да губят своя казионен характер и своето значение като властелин над хората с увреждания. Започват да се появяват множество неправителствени организации, които разбира се, са със значително по-малък мащаб, но се профилират в своята дейност. Такива са и спортните клубове, които се създават от млади и не толкова млади хора, желаещи да спортуват. През 90-те години, когато икономическата стагнация е в твърде напреднал стадий ССБ абдикира от спортната дейност, насочена към хората със зрителни проблеми. Това е основната причина спортът сред незрящите да замре и изчезне. А за съюзната абдикация пряка отговорност носи държавната политика, която коренно се променя спрямо хората с увреждания.

Спортното огънче продължава да мъждука в двете училища за деца с нарушено зрение в София и във Варна. Но след като завършат образованието си, децата няма къде да продължат своите спортни дейности. Конюнктурата се оказва пагубна за единствения колективен спорт за незрящи — голбала, който се практикува у нас, и който е бил изключително добре развит до края на 80-те и началото на 90-те години на XX в. За него се говореше по кафенетата и купоните, но никой не се нагърбваше с неговото възраждане и по-сетнешно развитие. Това беше задача с повишена трудност, която изискваше добри математици. Но създалата се ситуация в страната беше във всяко едно отношение абсурдна. Много хора биха приели с насмешка желанието на зрително затруднените да спортуват, в момент, когато особено в средата на 90-те години беше трудно човек да осигури своята прехрана и бит.