— Тогава — казал Тостиг — кажи на твоя крал, че ще се бием, докато умрем.
Конниците си отишли. Харалд Сигурдарсон попитал замислен:
— Кой беше този рицар, който говори тъй добре?
— Харолд, син на Годуин.“
Други глави разказват, че преди да залезе слънцето този ден норвежката войска била разбита. Харалд Сигурдарсон загинал в битката, а също и графът (Земният кръг, X, 92).
Има един вкус, който нашето време (погнусени може би от тромавите наподобявания на професионалистите родолюбци) обикновено не долавя без известно Опасение: стихийният вкус на героичното. Уверяват ме, че Поемата за моя Сид криела този вкус; аз го почувствах безпогрешно в стиховете на Енеидата („Сине, от мене научи храбростта и истинската твърдост; от други — успеха“), в англосаксонската балада на Малдън („Моят народ ще плати данъка с копия и стари мечове“), в Песента за Ролан, у Виктор Юго, у Уитман и у Фокнър („Лавандулата, по-силна от мириса на конете и храбростта“), в Епитафия за една наемническа войска от Хаусмън и в „шестте стъпки английска земя“ на Земният кръг. Зад привидната простота на историка: има една тънка психологическа игра. Харолд се преструва, че не познава брат си, за да забележи последният на свой ред, че не бива да го разпознае; Тостиг не го предава, ала няма да предаде и своя съюзник; Харолд, готов да опрости брат си, ала не и да търпи намесата на норвежкия крал, постъпва по много разбираем начин. Нищо няма да кажа за словесната сръчност на отговора му: да даде една третина от кралството, да даде шест стъпки земя71.
Има едно-единствено нещо, по-възхитително от възхитителния отговор на саксонския крал: обстоятелството, че ирландец, човек от кръвта на победените, е увековечил това обстоятелство. Все едно картагенец да ни е завещал паметта за подвига на Регул. С право писал Сакс Граматик в своите Деяния на баните: „На мъжете от Туле (Исландия) им доставя наслада изучаването и записването на историята на всички народи и за тях не е по-славно да запечатват своите превъзходства, отколкото чуждите.“
Не денят, в който саксонецът е казал своите думи; а онзи, в който един враг ги е увековечил, бележи историческа дата. Пророческа дата за нещо, което е още в бъдещето: забравата за кръв и нации, солидарността на човешкия род. Предложението дължи своята добродетел на схващането за отечество; Снори, поради факта, че го разказва, го превъзмогва и надхвърля.
Друга дан към един враг си припомням в последните глави на Седемте стожера на мъдростта от Лоурънс — той хвали храбростта на един германски отряд и пише тези думи: „Тогава, за пръв път в този поход, се възгордях заради мъжете, убили моите братя.“ И добавя после: „Те бяха величествени.“
Хорхе Луис Борхес
Ново опровержение на времето
Предговор
Отпечатано в средата на XVIII век, това опровержение (или неговото име) ще пребъде в библиографиите на Хюм и би заслужило един ред на Хъксли или на Кемп Смит. Отпечатано в 1947 — след Бергсон, — то е отживялото reductio ad absurdum (свеждане до безсмислица) на една отминала система или, което е по-лошо, слабата изкусност на един аржентинец, залутан из метафизиката. И двете догадки са правдоподобни й може би истини; за да ги поправя, не мога да си обещая, в замяна на моята недоразвита диалектика, едно нечувано заключение. Тезата, която ще разглася, е тъй древна, както Зеноновата стрела или както колесницата на гръцкия цар в „Милинда-паня“; новостта, ако я има, се състои в прилагането с тази цел на класическото средство на Беркли. Той и неговият продължител Дейвид Хюм изобилстват с новоредия, които противоречат на моята теза или я изключват; вярвам, при все това, че съм извлякъл неизбежната последица на учението им.
Първата статия (А) е от 1944 и се появи в брой 115 на списание „Сур“; втората — от 1946 — е преразглеждане на първата. Умишлено не направих от двете една-единствена, понеже мислех, че прочитът на два аналогични текста може да улесни разбирането на една непокорна материя.
Една дума относно заглавието. Не остава скрито за мен, че то е пример за чудовището, което логиците са назовали contradictio in adjecto (противоречие в определението), защото да се каже, че е ново (или старо) едно опровержение на времето, значи да му се припише едно сказуемо от времеви порядък, въвеждащо представата, която подлогът иска да разруши. Оставям го обаче, та неговата прекалено лека подигравка да докаже, че не преувеличавам важността на тези словесни игри. Пък и тъй преситен и одушевен с време е нашият език, че е много възможно да няма по тези листове една мъдрост, която по някакъв начин да не го изисква или извиква.
71
Карлайл (Първите крале на Норвегия, XI) разваля с една нещастна прибавка тази пестеливост. Към шестте стъпки английска земя притуря „за погребение“.