Бъркли утвърди постоянното съществуване на предметите, понеже когато никой индивид не ги възприема, Бог ги възприема; Хюм с повече логика го отрича (Съчинение за човешката природа, 1, 4, 2). Бъркли утвърди личната идентичност, „защото аз не съм просто моите идеи, а нещо друго: едно дейно и мислещо начало“ (Диалози, 3). Скептикът Хюм го опровергава и прави от всеки човек „набор или съвкупност от възприятия, редуващи се едно подир друго с умонепостижима бързина“ (цитираната творба, 1, 4, 6). И двамата утвърждават времето: за Бъркли то е „редуването на идеи, което тече еднообразно и в което всички същества участват“ (Начала на човешкото знание, 98); за Хюм — „редуване на неразделими моменти“ (цитираната творба, I, 2, 2).
Натрупах транскрипции от възхвалите на идеализма, щедро приведох техни канонически пасажи, бях и изрично ясен, цензурирах Шопенхауер (не без неблагодарност), та да проникне моят читател в този неустойчив умствен свят. Един свят от чезнещи впечатления; свят без материя, без дух, нито обективен, нито субективен; свят без идеалната архитектура на пространството; Свят, направен от време, от абсолютното еднообразно време на Началата: неуморим лабиринт, хаос, сън. До това почти съвършено разграничение стигна Дейвид Хюм.
След като е приет идеалистическият довод, разбирам, че е възможно — вероятно неизбежно — да ида по-далеч. Според Хюм не е редно да се говори за формата на луната или за нейния цвят; формата и цветът са луната: също не може да се говори за възприятията на ума, тъй като умът не е нищо друго освен поредица от възприятия. Картезианското Мисля, следователно съществувам е невалидно: да кажеш мисля означава да постулираш Аза, което е едно принципно искане; Лихтенберг през XVIII в. предложил вместо мисля да казваме безличното мисли се, както се казва гърми или святка. Повтарям: не съществува зад лицата някакво тайно Аз, което управлява действията и приема впечатленията; самите ние сме поредицата от тези въображаеми действия и блуждаещи впечатления. Поредица? Щом са отречени духът и материята, които са непрекъснатости, след като е отречено и пространството, не знам какво право имаме на тази непрекъснатост, която е времето. Да си представим едно каквото и да било настояще. В една от нощите на Мисисипи Хъкълбери Фин се разбужда — салът, изгубен в леката мъгла, продължава надолу по реката; може би е малко студено. Хъкълбери Фин разпознава неуморния кротък шум на водата; небрежно отваря очи; вижда неясен брой звезди, вижда една неразличима черта, каквато са дърветата; после потъва в безпаметния сън като в тъмна вода72. Идеали етичната метафизика заявява, че да се прибави към тези възприятия една материална субстанция (предметът) и една духовна субстанция (субектът) е авантюристично и безполезно; аз твърдя, че е не по-малко нелогично да се мисли, че те са завършеци на една поредица, чието начало е тъй умонепостижимо, както и нейния край. Да се притури към реката и брега, възприети от Хък, представата за друга река на друг бряг, да се прибави друго възприятие към тази непосредствена мрежа от възприятия за идеализма е неоправдано, а за мен не е по-неоправдано да се прибави едно хронологическо уточнение: фактът например, че предходното е станало в нощта на седми юни 1849 между четири и десет и четири и единадесет. Нека бъде казано с други думи: отричам, с доводи на идеализма, обширната времева поредица, която идеализмът допуска. Хюм отрече съществуването на едно абсолютно пространство, в което има свое място всяко нещо; аз — на едно-единствено време, в което се навързват всички факти. Да се отрече съвместното съществуване е не по-малко сурово, отколкото да се отрече редуването.
72
За улеснение на читателя съм избрал един миг между два съня, един литературен миг, не исторически. Ако някой подозира измама, може да вмъкне друг пример; от своя живот, ако иска.