И все пак, и все пак… Да се отрича времевата последователност, да се отрича Азът, да се отрича астрономическата вселена, това са очевидни отчаяности и тайни утехи. Нашата участ (за разлика от ада на Сведенборг и ада на тибетската митология) не е ужасяваща поради недействителността си; тя е ужасяваща, защото е невъзвратима и желязна. Времето е субстанцията, от която съм направен. Времето е река, която ме грабва, но реката съм аз; то е тигър, който ме разкъсва, но аз съм тигърът; то е огън, който ме изгаря, но аз съм огънят. Светът, за нещастие, е действителен, аз, за нещастие, съм Борхес.
Бележка към предговора
Няма изложение на будизма, което да не упоменава Милинда-паня, апологетична творба от II век, разказваща за един спор, в който събеседници са царят на Бактрия — Менандър — и монахът Нагасена. Последният разсъждава, че така, както колесницата на царя не е колелата, нито сандъкът, нито оста, нито процепът, нито хамутът, също и човекът не е материята, формата, впечатленията, идеите, инстинктите или съзнанието.
Той не е съчетанието на тези части, нито съществува вън от тях… В края на едно многодневно прение Менандър (Милинда) приема вярата на Буда.
Милинда-паня бе преведена на английски от Рис Дейвис (Оксфорд, 1890–1894).
Приятелю, достатъчно. В случай, че искаш още да четеш, върви и сам се превърни в шрифт и в същност.
Ангелус Силезиус,
Из „Творецът“ (1960)
Хорхе Луис Борхес
Творецът
Никога не бе се застоявал в насладите на паметта. Впечатленията се плъзгаха край него, моментни и преживени; грънчарското яркочервено, небосводът, отрупан със звезди, които бяха и богове, луната, от която бе паднал един лъв, гладкостта на мрамора под бавните чувствителни възглавнички на пръстите, вкусът на глиганското месо, което му харесваше да разкъсва с бели и внезапни отхапки, някоя финикийска дума, черната сянка, която едно копие хвърля върху жълтия пясък, близостта на морето или на жените, тежкото вино, чиято тръпчивост медът накърняваше, можеха да обхванат изцяло пределите на неговата душа. Познаваше ужаса, но и гнева, и храбростта и веднъж бе първият, изкачил една вража крепостна стена. Жаден, любопитен, случаен, без друг закон освен насладата и непосредственото безразличие, ходи по шарената земя и гледа на единия или другия бряг на морето градовете на хората и техните покои. По многолюдните тържища или в подножието на една планина с неясен връх, в която спокойно можеше да има сатири, бе слушал объркани истории и ги бе приел, както приемаше действителността, без да проучва дали бяха верни или лъжливи.
Постепенно красивата вселена го напусна; инатливата мъгла заличи линиите на ръката му, нощта се обеззвезди, земята беше несигурна под нозете му. Всичко се отдалечаваше и объркваше. Когато узна, че ослепява, извика — стоическият свян още не бе измислен и Хектор можеше да избяга без вреда. Вече не ще виждам (почувства) нито небето, пълно с митичен ужас, ни това лице, което годините ще преобразят. Дни и нощи минаха в тази безотрадност на неговата плът, но една сутрин се пробуди, погледна (вече без почуда) размитите неща, които го заобикаляха и необяснимо почувства, както човек разпознава някоя музика или глас, че вече му се бе случвало всичко това и че бе се възправял пред него с уплаха, но и с ликуване, надежда и любопитство. Тогава се спусна до своята памет, която му се стори несвършваща, и успя да извади от онзи световъртеж изгубения спомен, който грейна като монета под дъжда, сигурно защото никога не бе го гледал освен може би в някой сън.