Споменът беше такъв. Бе го оскърбило друго момче и той бе изтичал до баща си и му бе разправил историята. Той го остави да говори, сякаш не го слушаше или не разбираше, и откачи от стената един бронзов кинжал, красив и изпълнен с власт, за който хлапакът бе жадувал крадешком. Сега го държеше в ръцете си и изненадата от притежанието отстрани изстраданата хула, но гласът на бащата казваше: Нека някой да разбере, че си мъж, и имаше заповед в гласа. Нощта ослепяваше пътищата; прегърнал кинжала, в който предчувстваше магическа сила, слезе по стръмния склон, обграждащ къщата, и изтърча на морския бряг, мечтаейки, че е Аякс и Персей, и населявайки с рани и битки соления мрак. Точния вкус на онзи миг диреше сега — не го беше грижа за останалото: оскърбленията на предизвикателството, несръчното сражение, завръщането с кървящото оръжие.
Друг спомен, в който също имаше нощ и неотменимо приключение, бликна от първия. Една жена, първата, отредена му от боговете, бе го чакала в мрачината на една подземна гробница и той я търси из галерии, които бяха като каменни мрежи, и по наклонености, тънещи в мрачината. Защо идваха у него тези спомени и защо идваха без горчилка, просто като предочертание на настоящето?
Със сериозна почуда разбра. В тази нощ на смъртните му очи, в която сега се спускаше, го чакаха също любовта и опасността. Арес и Афродита, защото вече отгатваше (защото вече то обгръщаше) един шум от слава и от хекзаметри, един шум от мъже, бранещи храма, който боговете не ще спасят, и от черни кораби, които търсят по море обичан остров; шумът на Одисеи и на Илиади, които неговата орис бе да възпее и да остави да кънтят дълбоко в човешката памет. Знаем тези неща, ала не онези, които почувства, слизайки в последната мрачина.
Хорхе Луис Борхес
Една жълта роза
Нито онзи следобед, нито другия умря прочутият Джанбатиста Марино, когото единодушните уста на Славата (за да използвам един образ, който му бе скъп) провъзгласиха за новия Омир и новия Данте, ала неподвижното и тихомълко събитие, което тогава се случи, бе наистина последното в живота му. Отрупан с години и слава, мъжът умираше в просторно испанско легло с ваяни колони. Нищо не пречи да си въобразим на няколко крачки спокоен балкон, гледащ към залеза, и по-надолу мрамори и лаврови дървета и една градина, която удвоява своите стъпалообразни пейки в правоъгълна вода. Една жена е поставила в чаша жълта роза; мъжът шушне неизбежните стихове, които нему самия, за да говорим искрено, вече малко досаждат:
Тогава се случи откровението. Марино видя розата, както Адам е могъл да я види в Рая, и почувства, че тя беше в своята вечност, а не в неговите думи, и че можем да упоменем или намекнем, ала не и да изразим, и че високите и надменни томове, образуващи в единия ъгъл на залата златен полузрак, не бяха (както неговата суетност сънуваше) огледало на света, а едно от многото неща, притурени към света.
Това просветление Марино достигна в навечерието на своята смърт, а Омир и Данте навярно също са го достигнали.
Хорхе Луис Борхес
Свидетелят
В обор, почти засенчен от каменна църква, сивоок и сивобрад мъж, проснат сред миризмата на животните, скромно дири смъртта, както някой дири съня. Денят, верен на обширни тайни закони, лека-полека измества и размесва сенките в бедното помещение; вън са изораните земи и един ров, ослепен от мъртви листа, и някоя вълча диря в черната кал, гдето започват горите. Мъжът спи и сънува унесен. Зовът за молитва го пробужда. В английските кралства звукът на камбаните е вече един от подиробедните навици, но мъжът като дете е видял лицето на Водан, божествения ужас и ликуване, тромавия дървен кумир, обвесен с римски монети и тежки одежди, жертвоприношението на коне, кучета и затворници. Преди зори той ще умре и с него ще умрат и няма да се върнат последните непосредствени образи на езическите обреди; светът ще бъде малко по-беден, когато този саксонец ще е мъртъв.