Выбрать главу

Остава да разгледаме другия смисъл на тези неясни измислици. Шеметната кула от небеса на Василидовата ерес, множенето на нейните ангели, планетарната сянка на светосъздателите, объркващи земята, козните на низшите кръгове срещу плеромата, гъстата населеност, умонепостижима или поименна, на тази обширна митология гледат също към намаляването на този свят. Не нашето зло, а нашата същностна незначителност се проповядва в тях. Както в пълноводните залези на равнината, небето е пламенно и монументално, а земята е бедна. Това е оправдателното намерение на Валентиновата мелодраматична космогония, въртяща един безконечен довод за двама свръхестествени братя, които се разпознават, за една паднала жена, за една надхитрена могъща сплетня на злите ангели и накрая за една женитба. В тази мелодрама или подлистник създаването на този свят е просто отделна работа. Възхитителна идея: измисленият свят като съществено безполезен процес, като странично и изгубено отражение на стари небесни събития. Сътворението като случаен факт.

Замисълът бил героичен; правоверното религиозно чувство и богословието отхвърлят с възмущение подобна възможност. Първото сътворение за тях е свободно и необходимо Божие действие. Вселената, както Свети Августин позволява да бъде съзряна, не започнала във времето, а едновременно с него — съждение, което отрича всякаква преднина на Твореца. Щраус смята за измамна хипотезата за някакъв начален момент, понеже той бил заразил с временност не само последвалите мигове, но и „предхождащата“ вечност.

През първите векове от нашата ера гностиците спорели с християните. Били сразени, ала можем да си представим тяхната възможна победа. Да беше възтържествувала Александрия, а не Рим, чудноватите и мътни истории, които съм обобщил тук, биха били свързани, величествени и всекидневни. Мъдрости като тая на Новалис: Животът е болест на духа5 или отчаяната на Рембо: Истинският живот отсъства; нас ни няма в света щяха да поразяват в каноническите книги. Спекулации като отхвърлената на Рихтер за звездния произход на живота и случайното му разпръсване по тази планета биха познали безусловния възход на милозливите лаборатории. Във всеки случай, каква по-добра дарба от това, да бъдем незначителни, можем да очакваме, каква по-голяма слава за един Бог от тази, да бъде освободен от света?

Хорхе Луис Борхес

Постулирането на действителността

Хюм каза веднъж завинаги, че доводите на Бъркли не допускат ни най-малко възражение и не предоставят ни най-малка убедителност; аз бих желал, за да отстраня доводите на Кроче, една мъдрост, не по-малко възпитана и смъртна. Тази на Хюм не ми служи, защото прозирното учение на Кроче има способността да увещава, макар тя да е единствената. Недостатъкът му е, че е неупотребимо; служи за прекъсване на спор, не за неговото решаване.

Формулата му — читателят ми навярно помни — е тъждествеността на естетическото и на изразителното. Не я отхвърлям, но искам да забележа, че писателите с класически навик по-скоро отбягват изразителното. Фактът не е бивал разглеждан досега; ще се обясня.

Романтикът, общо взето с нещастна участ, иска непрестанно да изобразява; класикът броени пъти подминава едно принципно искане. Абстрахирам тук от всякаква историческа приобозначеност думите класик и романтик; разбирам под тях два писателски първообраза (два похвата). Класикът не се съмнява в езика, вярва в достатъчната добродетелност на всеки един от неговите знаци. Пише например: „След тръгването на готите и разделянето на съюзническата войска Атила се учудил от обширната тишина, възцарила се над Шалонските поля; подозрението за вражеска уловка го забавило няколко дни в кръга на неговите коли и повторното му преминаване на Рейн възгласило последвалата победа, постигната в името на Западната империя. Мерове и неговите франки, съблюдавайки благоразумно разстояние и подсилвайки впечатлението за своята численост с множеството огньове, които палели всяка нощ, последвали задния отряд на хуните до края на Тюрингия. Онези от Тюрингия воювали в силите на Атила: пресекли в настъпление и в отстъпление землището на франките, може би тогава извършили свирепостите, които били отмъстени подир осемдесетина години от сина на Кловис. Изклали своите заложници; двеста девици били изтезавани с безжалостен и изискан плам; телата им били разчекнати с неукротими коне или пък костите им — смазани от обикалящи коли и безгробните им членове били изоставени по пътищата като плячка за кучета и лешояди.“ (Гибън, Упадък и падение на Римската империя, XXXV) Достатъчно е режещото: След тръгването на готите, за да се долови опосредстваният характер на това писане, обобщаващо и отвлечено до невидимост. Авторът ни предлага една игра на символи, организирани без съмнение строго, но чието евентуално съживяване остава на наш гръб. Наистина не е изразителен: ограничава се да отбелязва една действителност, не да я изобразява. Богатите събития, към чийто посмъртен намек ни приканва, са внесли обилни опитности, възприятия, реакции; за тях може да съдим от разказа му, ала ги няма в него. Речено с по-голяма точност: не предава първите съприкосновения с действителността, а — крайното им извеждане в схващания. Това е класическият метод, съблюдаван винаги от Волтер, от Суифт, от Сервантес. Преписвам още едно новоредие, вече почти злоупотребяващо, от последния: „Струваше му се наложително да използва отсъствието на Анселмо, което му даваше време и възможност, за да стегне обръча на обсадата около крепостта на любовта си. Затова той започна атаката си с възхвала на нейната красота, ласкаейки суетността й, защото нищо друго на света не може да превземе укрепените кули на женската суета както самата суета, подпомогната от думите на ласкателството. Лотарио подкопаваше така изкусно и неуморно непристъпната скала на нейната непорочност, че дори Камилия да беше от желязо, щеше да рухне. Той плачеше, умоляваше, ласкаеше, увещаваше и лъжеше с толкова чувство, толкова искрено, че добродетелността на Камилия отстъпи и той постигна победа, каквато най-малко очакваше и най-много желаеше.“ (Дон Кихот, I, глава 34).

вернуться

5

Тази оценка дължи разпространението си на Карлайл, който я изтъква в своята прочута статия във Форин ривю, 1829. Не моментни съвпадения, а съществено преоткриване на агониите и прозренията на гностицизма са Пророческите книги от Уилям Блейк.