Последвалите коментари за резултатите от него, естествено, са повлияни от неуспеха му. Критици с манталитет по-скоро на тактици, отколкото на стратези, защитават възгледа, че Ромел е трябвало да съсредоточи усилията си върху по-ограничено доразвиване на успеха при Сиди Резег — да приключи с остатъците от 30-и корпус или да разгроми предните позиции на новозеландската дивизия, или да превземе Тобрук, като по такъв начин освободи фланга си и пътя за снабдяване. Но никоя от тези тактически разработки не предлага големи възможности за постигане на решителни стратегически резултати срещу британците, а същевременно излагат Ромел на риска да загуби повече време и значително да отслаби силите си в безплодни атаки. Съотношението на силите, изразено в цифри, е много неблагоприятно за Ромел още от самото начало и в една продължителна битка той рано или късно е щял да бъде победен. Ако се бе опитал да унищожи остатъците от танковете на 30-и корпус, те винаги биха могли да избегнат сражението, тъй като са по-бързи от неговите. Другите разработки предлагат да се атакуват добре защитени позиции на пехотата и артилерията. Тъй като Ромел не е можел да си позволи да води изтощителни битки, би било погрешно да следва който и да било от тези тактически планове, ако е имал по-добра перспектива. Такава перспектива дава единствено възприетият от него курс на дълбоко стратегическо настъпление с всички мобилни сили. Възможностите му се увеличават и от факта, че той най-после успява да убеди Мусолини да постави италианския мобилен корпус под негово командване.
След края му настъплението на Ромел се критикува като безразсъдно. Но военната история показва, че подобен удар много пъти е успявал, особено ефекта си върху духа на противниковите войници и още повече — на командирите им. Важен за хода на настъплението е и опитът на Ромел. Два пъти преди това — през април и юни, той е застрашавал британците. В първия случай постига успех с подобно стратегическо проникване, извършено с по-малки сили, което не застрашава толкова много противника. Два месеца по-късно — през януари 1942 г., той нанася друго поражение на врага с четвърта атака в дълбочина (въпреки че не стига толкова далеч, колкото през ноември) в опита си да прекъсне пътя за отстъпление на британците. При това, когато пред-приема настъплението през ноември, противниковите сили са по-разпръснати, отколкото при предишните случаи, когато негови стратегически ходове се оказват успешни.
Причините за неговия последен неуспех личат ясно от хронологията на тези решаващи дни — забавянето на 15-а танкова дивизия и мудността на ита-лианския мобилен корпус да подкрепят настъпателните действия на 21-ва танкова дивизия на Ромел; последвалата загуба на инициативата и възможност-та да се излече полза от така наречената ударна вълна; несигурните и неефи-касни действия по границата, дължащи се отчасти на липсата на точна инфор-мация, прекъсване на радиовръзките и погрешно изтълкувани заповеди, както и на създадената от британците заплаха за тила на противника им; твърдото решение на Окинлек да продължи битката и да организира контразаплаха, вместо да се оттегли; замяната на командващия 8-а армия в критичен момент. Назначеният при тези обстоятелства негов заместник е бил принуден да продължи битката независимо от рисковете и това се оказва добро решение, въпреки че би могло да бъде фатално (два месеца по-късно реакцията му на много по-малка заплаха е подобна на тази на предшественика му през но-ември).
Във всички военни анализи и поуки от епизода заслужава внимание и под-чертаване и един друг фактор — решението да се продължи битката би било напразно и би довело само до повече загуби, ако паниката, предизвикана от Ромел, се бе разпространила още повече. Но повечето от остатъците от 30-и корпус, които не са били непосредствено на пътя му, са останали на същите или близо до предишните си позиции, макар и изолирани. Така постъпват и тези от 13-и корпус. Поради голямото разделение, а в случая с 30-и корпус и поради загубите от предишните дни разпръснатите части не се опитват да отстъпват към базите си. В този случай противникът навлиза зад тях толкова дълбоко на изток в настъплението си, че за тях е по-сигурно „да останат в края на водовъртежа“, въпреки че снабдяването им става твърде несигурно.