Като съюзник на Великобритания от 1902 г. Япония завзема през август 1914 г. Цинтао и Шандун — германските концесии в Китай заедно с Маршаловите, Марианските и Каролинските островни групи в Тихия океан, които са германски колонии. Тези придобивки са затвърдени в края на Първата све-товна война през 1919 г. от Версайския договор, който утвърждава Япония като доминираща сила в западната част на Тихия океан. Въпреки това японците не са доволни от придобитото по време на войната и остават с чувството, че са пренебрегната сила като Италия. Затова смятат, че имат нещо общо с Италия и Германия. Това недоволство вероятно се засилва от неуспешния опит на Япония да установи контрол над Китай през 1915 г., когато нейните „21 искания“ са отхвърлени благодарение на американския протест. Показателно е, че още от Китайско-японската война през 1895 г. Китай винаги е бил основна цел за японската армия. Въпреки че в края на Първата световна война ръководството на военноморските сили, което провежда имперската политика в областта на отбраната, сочи Съединените щати като основния по-тенциален противник, според мнението на сухопътните сили армията винаги се е страхувала повече от Съветска Русия, чиито големи сухопътни войски в Далечния изток са били смятани за много по-голяма заплаха за японските намерения спрямо Азиатския континент.
През периода 1921–1924 г. японците са подложени на редица унижения.
Първо, британците любезно отказват да подновят съюза си с Япония. Това скъсване до известна степен е предизвикано от сигналите за японските екс-панзионистични планове в Тихия океан, но конкретното решение е взето под силен американски натиск. Японците го приемат като обида и знак, че бялата раса се съюзява против тях. Възмущението им е подсилено от поредица аме-рикански юридически стъпки за ограничаване на японската имиграция, чиято кулминация е законът от 1924 г. Тази двойна загуба на престиж се приема твърде болезнено.
Междувремнно британците обявяват плановете си за изграждане на да-лекоизточна вонноморска база в Сингапур, подходяща за големи военни кораби. Тази стъпка очевидно е насочена срещу Япония и се възприема от японците като предизвикателство.
Всичко това е в ущърб на авторитета на японските политически лидери, които са подложени на засилващи се атаки за това, че съгласно Вашингтонския договор от 1921 г. за ограничаване на военноморските сили са се съгласили да приемат съотношение 3 : 5 : 5 на пределния тонаж на бойния флот в полза на американския и британския военен флот. Друг повод за недоволство е това, че те се съгласяват да върнат провинция Шандун на Китай и по-късно подписват договора на деветте държави от 1922 г., гарантиращ целостта на Китай.
В действителност договорът от Вашингтон улеснява последвалите японски експанзионистични стъпки, тъй като е слаба бариера пред тях в Тихия океан. Изграждането на защитни американски и британски военноморски бази там или е отложено, или е твърде недостатъчно. През 13-те години, преди открито да анулира договора, за Япония е по-лесно да избегне конкретните ограничения, отнасящи се до калибъра на оръдията и до тонажа.
По-либерално настроените политически лидери в Япония също стават жертва на световната икономическа криза през 1929 г., тъй като страната е особено силно засегната от нея, което води до увеличаване на недоволството.
От него се възползват милитаристите, за да наложат аргументите си в полза на експанзията като решение на икономически проблеми.
През септември 1931 г. „мукденският инцидент“ дава на местните японски военни лидери претекст и възможност да нахлуят в Манджурия и да я превърнат в своята марионетна държава Манджоу-Го. Техните войници, които съгласно договора пазят южноманджурската железопътна линия, нападат и обезоръжават китайските гарнизони в Мукден и съседните градове под пре-текст за самоотбрана срещу заплаха от нападение. Фактите са неясни и са представени още по-объркани, което е удобен мотив за японците да завземат през следващите няколко месеца цяла Манджурия. Въпреки че окупацията не е призната от Обществото на народите и САЩ, протестите и многобройните критики са повод японците да се оттеглят от Обществото на народите през 1933 г. Три години по-късно те се обединяват с нацистка Германия и фашистка Италия в антикоминтерновски пакт. През 1937 г. сблъсък при моста Марко Поло — още един много подозрителен „инцидент“, води до нахлуването наяпонската квантунска армия в Северен Китай. През следващите две години това нахлуване е продължено и разширено, обаче японците затъват все повече в блатото на борбата срещу китайските националистически сили, ръководени от Чан Кайши, а нападението им срещу Шанхай през лятото на 1937 г. е отблъснато. Но след време това се превръща в тяхно предимство, тъй като ги кара да коригират тактическите си грешки и прекалената си самоувереност, датираща още от Руско-японската война. Това става едва след като получават още един урок от съветската армия при сблъсък заради границата на Западна Манджурия. Там през август 1939 г. в района на Номонхан японските сили наброяващи 15 000 души, са обкръжени и над 11 000 загиват, когато руснаците докарват 5 механизирани бригади с 3 пехотни дивизии.