Въпреки че настъпващите колони усещат несгодите на дълбокото проникване и изпитват недостиг на гориво, системата на полското командване е така разпокъсана, че не може да извлече полза нито от временното отслабване на натиска на противника, нито от упоритостта, с която се сражават някои изолирани полски части. Те пилеят енергията си в напразни усилия, докато гер-манците завършват обкръжението.
На 17 септември армиите на Съветска Русия преминават източната граница на Полша. Този удар в гърба решава окончателно съдбата й, тъй като там почти няма войски, които да се противопоставят на това второ нахлуване. На следващия ден полското правителство и Върховното командване преминават румънската граница, а главнокомандващият изпраща заповед до войските си да продължат да се бият. Може би е по-добре, че тя не стига до повечето от тях, но през следващите дни много бойци доблестно я изпълняват, въпреки че постепенно съпротивата им е прекратена. Гарнизонът на Варшава се държи до 28 септември въпреки тежките бомбардировки от въздуха и от артилерията, а последната значителна полска част се предава едва на 5 октомври, като през зимата поляците продължават да оказват партизанска съпротива. До неутрални територии успяват да се доберат 80 000 души.
Германските и руските сили се срещат и се поздравяват като партньори по протежение на линията, преминаваща южно от Източна Прусия покрай Бело-сток, Брест и Лвов до Карпатите. Това партньорство е подпечатано, но не и циментирано от взаимната подялба на Полша.
През това време французите успяват да направят малък пробив в западния германски фронт. По всичко личи, а и наистина е така, че това е едно слабо усилие да се облекчи натискът върху съюзника им. Като се има предвид слабостта на германските сили и отбрана, естествено е да се предположи, че французите са можели да направят повече.
Въпреки че северната френска граница е дълга 800 км, те ограничават опитите си за офанзива в тесен участък от 150 км от Рейн до Мозел, като не искат да нарушат суверенитета на Белгия и Люксембург. Германците успяват да съсредоточат най-добрите си налични сили в този тесен сектор и да осеят подстъпите към тяхната отбранителна линия „Зигфрид“ с плътен пояс от минни полета, забавяйки по този начин нападателите си.
Още по-лошото е, че като се изключат някои предварителни пробни атаки, французите не успяват да започнат офанзивата до 17 септември. До тази дата Полша така очевидно се сгромолясва, че те имат пълното основание да противодействат на този процес. Неспособността им да нанесат удар по-рано се дължи на мобилизационната им система, която е твърде остаряла. Тя е фатален продукт от концепцията да се разчита на армия, призована за задължителна военна служба, която не може да води ефикасни действия, докато не бъдат привлечени от цивилните им занимания достатъчно обучени запасняци и армията не стане годна за действие. Забавянето е увеличено и от упоритостта, с която френското командване се придържа към старите тактически идеи, особено към възгледа, че една офанзива трябва да започне с масирана артилерийска подготовка както през Първата световна война. То все още гледа на тежката артилерия като на основния инструмент за справяне с всяка отбрана. Основната част от тежката му артилерия обаче трябва да се докара от складовете и не може да се използва до шестнайсетия ден — последния етап на мобилизацията. Това условие се оказва решаващо за подготовката на офанзивата.
В продължение на години един от политическите лидери на Франция — Пол Рейно, непрекъснато твърди, че военните концепции на французите са остарели и подчертава необходимостта от създаване на механизирани сили от професионални войници, готови за незабавни действия, вместо да се разчита на старите и трудно събирани при мобилизация запасняци. Но френските държавници, както и повечето френски военни, продължават да имат доверие в редовната армия и в по-голямата й численост.