На 6 март 1940 г. финландското правителство изпраща делегация да преговаря за мир. В допълнение на предишните съветски условия сега Финландия е при-нудена да отстъпи райони в общините Сала и Кунсамо, целия Карелски провлак, включително Виипури, а също и финландската част на полуостров Рибачий. Тя е заставена също да построи железопътна линия от Кемиярви до границата (тя още не е установена), която да се свърже с руското проникване. На 13 март е обявено, че съветските условия са приети.
При така рязко променилите се обстоятелства, особено след фаталния провал в сектора при Сума на линията „Манерхайм“ на 12 февруари, новите съветски условия са необикновено скромни. Обаче фелдмаршал Манерхайм, който е по-го-лям реалист от повечето държавници и с основание се съмнява в настоятелните френско-британски предложения за помощ, настоява съветските условия да бъдат приети. Предявявайки толкова скромни претенции, Сталин също показва държавнически каачества в момент, в което бърза да приключи ангажирането във войната на повече от 1 млн. руски войници, както и на голям брой танкове и самолети, когато наближава съдбоносната пролет на 1940 г. Докато условията в Полша са по-благоприятни за светкавична офанзива от където и да било другаде в Европа, Финландия предлага най-неблагоприятния терен за подобни действия, особено по това време на годината, когато е предприто нахлуването. Територията извън полската граница е покрита от гъстата мрежа на германските комуникации за разлика от крайно недостатъчните на територията на Полша. Откритите пространства предлагат много възможности за прониквания на механизираните части, които са улеснени от сухото време през септември. Полската армия се придържа повече, отколкото много други армии, към нападателнатастратегия и по тази причина е много по-слаба в оползотворяването на малкото възможности за отбранителни действия.
Във Финландия обаче защитникът извлича полза от това, че има много по-добра система от вътрешни комуникации, както железопътни, така и шосейни, отколкото атакуващият притежава от своята страна на границата. За бързото прехвърляне на резерви финландците имат няколко железопътни линии паралелно на границата, а руснаците — само една-единствена линия от Ленинград до Мурманск с едно отклонение до финландската граница. На някои места руските войски трябва да напредват на 80–250 км от железопътната линия, преди да пресекат границата, и да се придвижват на значително по-голямо разстояние, за да могат да за-страшат някой важен стратегически пункт. Освен това настъплението им трябва да се извършва през местност, покрита с езера и гори, и по пътища, покрити с дълбок сняг.
Тези трудности стесняват възможностите на силите, които Съветският съюз може да придвижи и да поддържа, с изключение на онези, които настъпват направо през Карелския провлак срещу силно защитената линия „Манерхайм“. Това издадено парче земя, което на картата е широко 110 км, от стратегическа гледна точка е много по-тясно. Половината от него е заета от широката река Вуокса, а повечето територии от останалата част са покрити с езера и гори между тях. Само близо до Сума има място за разгръщане на значителна сила. Освен стратегическите трудности, свързани със струпването на голямо количество войски върху по-открити части на финландската граница и придвижването им дълбоко в противниковата страна, има пречка и от тактически характер. Тя е свързана с преодоляване на съпротивата на защитници, които познават терена и могат да се възползват от това преимущество. Езерата и горите притискат силите на нашественика в тесни коридори за настъпление, където могат да бъдат повалени от картечен огън, и предлагат безброй възможности за обходни маневри по фланговете, както и за партизански набези. Да се проникне през такъв терен срещу опитен противник, е доста рисковано дори през лятото и е многократно по-трудно през арктическата зима, когато тежките военни колони са тромави като човек, обут в дървени обувки, който се опитва да настигне противник с шпайкове.